Д
д довен ден. Стоя на прозореца и гледам навън, защото е станала авария и няма ток, иначе щях да си вися в „интернет пространството”. Гледам един човек, който бяга от дъжда, така все едно го преследва чудовище. Поглеждам стъклото и забелязвам една водна капка. Тя стои и не помръдва. Оставам с впечатлението, че се е взряла в мен и се опитва да ми каже нещо. На свой ред се взирам в нея. Като гледам през нея виждам сградите отсреща неясно. Това е просто капка, а така променя света, когато й обърнеш внимание. От една страна е толкова малка, безобидна дори, а от друга може да постигне толкова много, ако се обедини с други водни капки може да стане непобедима сила. Може да напои безкрайни полета, или енергията от нея да бъде използвана за електрозахранване, може да се превърне в огромна вълна и да отнесе цели градове. Може да дава живот, но може и да го отнема. Може да е слаба, но може и да е силна. Замислям се как взимаме капките, водата за даденост. Очевидно в момента само бягащият минувач ги взимаше на сериозно. Спомних си какво съм учила по биология в училище. Човешкото тяло е изградено от 90% вода. По телевизията непрекъснато рекламират козметични продукти, в които една от съставките, обичайно е вода. На където и да се обърнеш все вода виждаш. Водата е част от теб. Защо ли тогава този човек бягаше така от нея? Това е просто дъжд, той не от захар и няма как да се разтопи. Да бягаш от водата е все едно да бягаш от себе си – едно невъзможно бягство. Отново погледнах капката на прозореца. Учудващо тя все още си стоеше там без до е помръднала на никъде.
Както се взирах в капката неусетно затворих очи. Присъни ми се парк. Беше горещ летен ден, около мен нямаше никой и нищо. Нямаше дървета, храсти, уж беше парк, а всъщност приличаше по-скоро на пустиня. Докато се разхождах усетих пламък в гърлото си, огледах се откъде бих могла да го потуша. Капки пот се стичаха, и стичаха от мен. Колкото повече се оглеждах и търсех, толкова повече се отчайвах. Сетих се колко пъти бях виждала вода да извира от спукани тръби и да изтича по улиците и за тоновете боклук, които се изсипват в реките. Душата ми се сви.
За мой късмет в далечината видях нещо, което приличаше на чешмичка с живителната течност. Приближих се набързо. Когато стигнах видях, че от чешмата „течеше” мътилка. До чешмата се беше подпряла възрастна жена. Тя ми каза: „Тая вода не става за пиене!”. Попитах я какво е станало с водата, с дърветата, с хората. Тя повтори: „Тая вода не става за пиене!”. След това взря мътните си очи в мен и изсъска: „Няма вода, няма живот!”. Ужасих се от думите й. Пламъкът в гърлото ми се разгоря още по-силно. Усетих, че и аз имам вина за изчезналата вода, аз и всички други хора. Започнах да се задушавам... и точно в този момент звънящия телефон ме събуди. Преглътнах два – три пъти на сухо и пак погледнах навън. Дъждът валеше невъзмутимо. Зарадвах се, че не е спрял. Сетих се за съня си. Това не би могло да е бъдещето. Все още има възможност за промяна! Тогава това няма да бъде бъдещето.
