Когато бях дете, ходех на Мината. Там баба ми беше медицинска сестра в болницата. Мината си беше едно малко градче, имаше много хора и деца, училище и много блокове, имаше дори плувен басеин. На фурната печаха хляб и най-вкусните питки, които съм яла някога. Но на мен най-много ми харесваше в гората. Гората, в която по цял ден прекарвахме с децата и играехме на какво ли не. Тичахме из тревата, правехме пътечки, а като се обърнехме вече ги нямаше. Търкаляхме се в тревата и лазехме из храсталаците за диви ягоди и птичи гнезда. Любимо място ни беше деренцето с бистра и студена вода, чиста, като детска сълзичка... Все забързано и неспокойно, поточето се провираше покрай буки и храсти, пееше като звънче сладкопойно и ни примамваше за весело цамбуркане.Там измислях какви ли не игри - надскачания, надбягвания и надпръсквания. Покрай дерето , хората си бяха направили зеленчукови градинки и дечурлигата често изпасвахме краставичките и морковите им. Водата беше любимо място и на горските птички, които се къпеха и пръскаха, а ние се опитвахме да ги ловим с шапките си. Това не ни се получаваше, но не ни обезкуражаваше - щом не можем да ги хванем ще ги уплашим , и тогава играехме на най-звучно лаене или правехме състезания за най- страшно виене. И се смеехме, смеехме, смеехме, както само децата го могат.. Когато се уморявяхме от щуреене, сядахме на брега, потапяхме крака във водата и повтаряхме непрекъснато - ех, това се казва живот, ех, това е рай . Бяхме го чули от някъде и това повтаряне ни правеше важни и значими в собствените ни очи. Сега, като отида в гората не смея да стъпя в тревата да не ме налази нещо.Чудя се, какво се е променило, нямало ли е тогава кърлежи и змии...помня, че имаше. Имаше и костенурки, които ловяхме из баирите там. Яла съм ги печени...ужас, как ли оживях...В гората имаше тетра и когато цъфтеше беше много красиво. Имаше дренки и диви круши, и гъби имаше и не бяха отровни. Пиехме вода от дерето, .... как ли оживяхме тогава..., сега само минерална пием. Та в тази гора, аз градската панта си бях като удома. Винаги бях байрактарката на лудориите и очаровах децата там със щурите идеи. Имаше една дребничка и много чаровна лекарка в болицата - Лили. Толкова ми беше интересна, че следях всичко, около нея. Веднъж на дерето хванахме една умряла жаба и я хвърлихме в стаята и. Не зная, как реагира тя, защото не бяхме толкова смели и веднага избятахме. Тя имаше приятел , инженер в мината, който беше висок , красив и мнооого съмнителен , според детския ми тогава мозък. Та Жоро , всяка вечер ходеше из гората със една голяма раница на гърба. Аз повеждах децата по следите на диверсанта, по пътечки и без пътечки, из храсти и шубраци... Под един храст намерихме раницата на инженера и веднага я проверихме за съмнителни неща. Вътре имаше само две гири. Жоро вечер тичаше из гората и спортуваше . После те двамата се ожениха и се преместиха.
Сега ли?! - Работя и чакам да дойде време за гората. Да извикам на внучката ми - бистро поточе в гората знам, хайде , с мен ела... Много отдавна там няма мина, няма хора, няма болница, няма я моята мила маминка. От горското деренце, което поддържаше живота на хората и животните там няма и следа. От детските игри също. От диверсантите, от топлите питки със сирене са останали сладко горчиви спомени. Гората?! - тя е там много далече в спомените и мислите ми, реална и вълшебна, тиха и сънливо слънчева...
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!