А втор е на романите "Такова мълчание, такава война" (1975), "Дървото" (1987), "Пари за умиране" и "Тресавището на Абдовица" (1983), "Приют за лисици" (1985), "Любовно досие" (1987, в съавторство с Наташа Манолова), "Меден капан" (1988), "Роман в буркан" и "Речни духове" (1989), "Любовта на крокодила" (1990), "Геена" (1991).
Миналия февруари излезе книгата му "Феродо", която според критиката носи автентичния дух на 60-те.
"Влюбени разкази" беши номинирана за наградата "Балканика" за 2004 г. на 12 май.
- Какво означават за един известен писател наградите и до колко това може да му помогне да оцелее в хаоса?
- Наградата винаги помага, стимулира, дава енергия. Специално "Балканика" е морална награда, надявам се да се появят преводи на "Влюбени разкази" на някои балкански езици.
"Балканика" ми е много скъпа, защото идеите, които развива принадлежат на бъдещото. С тази награда, която е по-скоро за духа, се надявам да оцелея. "Балканика" е духовна институция.
- Означава ли това, че идеята "Балканика" може да обедини България и Румъния, Гърция с Македония. . .
- Да. Това е една от великите идеи на наградата, тъй като ако ние общуваме на едно духовно литературно равнище, ние обменяме добро и изграждаме положително послание към други институции.
С "Балканика" показваме един модел, който може да обедини балканското семейство, което векове наред е било цепено, обругавано, самообругавано, убивано и самоубивано. Това е един пионерски поход, който тръгва от литературните братя и дай боже да се пренесе и към други действащи институции и в други балкански държави.
- Кога ще престанем да се вълнуваме дали ще имаме Нобелов
лауреат за литература?
- Всяка страна с литературна традиция се гордее с това, че има Нобелов лауреат. Като че ли страните, които нямат, изпитват някакъв комплекс и унижено самочувствие.
Има едно обяснение, че малките литератури нямат шанс, но аз мисля, че тъкмо сега идва шансът на малката и по-скромната литературна традиция, и на тази, която досега не се е изявявала достатъчно на световната сцена.
Ето защо има шанс Балканите да поднесат големите литературни изненади. Все още има сюжети и напластявания, за които светът не знае.
- Вие давате отговор и на другия ми въпрос - има ли значение
мястото, на което се пише една литература?
- Има значение. Естествено, че авторите които пишат във Вашингтон и Париж имат повече шансове от тези, които пишат тук. Българският писател най-после трябва
да се научи да работи с литературни агенции,
а без тях не може да се пробие в световното литературно пространство.
Литературното агентство е и бизнес, без който българският писател ще продължи да се развива като самодеец.
- Как приемате етикетите, които се слагат на вас и ваши колеги? Възприемате ли се като живия класик на българската еротична проза?
- Не, не, не. . . Думата "класик" се поднася и се приема от мен с усмивка. Никога не съм се самоопределял и чувствал като класик. А на тема еротика можем да говорим с часове.
Моето кредо е, че
всеки от нас има своя еротичен свят, без който не би се чувствал добре.
Не говоря за крайни прояви, които можем да наречем перверзии, а за красивата еротика, която съпътства нашето битие и нашите мисли.
Това е еротиката, която винаги увеличава шанса да срещнем любовта.
Между другото, ние - балканските писатели, далеч не сме големите факири на любовния роман.
- А защо това е така?
- Защото сме живели в други исторически времена, в други условия и в други битности. Затова и
нашите митове са по-кървави и нямат финеса на кралските дворове
и школи, които са насърчавали изкуствата. Ние сме онези тъмни балкански субекти, които са се унищожавали и мразили, и са създавали тежки митове.
Затова силата на балканската литература е в историческия роман.
Неслучайно нобелистите от балканските страни са се наложили с исторически романи, в които любовта е съпътстваща тема.
Ето защо една дива любовна материя, изработена от балкански майстор, може да смае света. Тъкмо защото сме много специфични, много шантави,
много горди и много смачкани, и много необясними - като любовта.
Изобилието от непонятности и липса на дефиниции е велика свобода . . .
- Има ли разлика в ценностната система, когато се гледа от нивото на писателя и на журналиста?
- Журналистът много помага на писателя и обратно. Аз работя в един горещ всекидневник и съм много благодарен на съдбата, че ме вкара в журналистиката.
Това, че и писателят, и журналистът правят изречения, не означава, че трябва да съпоставяме техните ценностни системи. Това са два вида мислене, два вида труд, два вида изказност.
- Коя е най-често използваната от вас дума? Коя дума не обичате?
- Най-често използвам любов и живот. Не обичам гадни думи, които изразяват анатомични подробности от анатомичното устройство на мъжа и жената. Изтръпвам от тях, не мога да ги изговоря. . .
Много колеги използват тези думи, оправдавайки се с това, че правят улични романи и с това, че народът говорел така. А това не е така, но дори и да беше така,
литературата не е касетофонът,
който трябва да запише уличника от улицата.
- Тук струва ли си да говорим за ролята, която изпълнява литературата като възпитател на хората или няма смисъл?
- Не, не! Има смисъл. Литературата няма смисъл да съществува без послание, без внушаване на добро, на положителна и обществена енергия. В този смисъл литературата може да бъде възпитател на духа, на надеждата.
Ние все още не можем да си възпитаме надеждата, поради премятането на стойности, моделирани от политически системи.
- Съжалявате ли за нещо вече написано, колко голям може да бъде компромисът?
- Съжалявам за много неща, които съм написал на млади години. Съжалявам за разкази, които съм писал, а в тях няма послание или са започнати заради едно красиво първо изречение, което не знам къде ще ме отведе. Сега не започвам да пиша без да имам ясна схема, ясен финал.
- Това означава ли, че се е загубила част от поезията на вашата проза?
- Не бих казал. Човек, колкото повече остарява, трупа повече поезия, защото познава повече. Дори в нещастията има метафори, от които може да се учи.
Моето поколение е невероятно надарено от историческите обстоятелства. То е формирано от една система, която рухва пред очите му - Господи, какво велико стимулиране за писане.
И в същото време ние заживяваме в една система, която не знаем каква е и в която трябва да се освободим от онези навици, нагласи, награди и наградки и да се вградим в новите процеси.
- Кога ще доживеем времето, в което ще бъде равнозначно да си роден на 3 март в България и на 4 юли в Америка? (Б.а. - Шумналиев е роден на 3 март)
- Нека онези, които са родени на 4 юли, да са щастливи да творят, да се развиват, но искам по същия начин и ние - родените на 3 март, да се чувстваме щастливи, свободни, силни, богати, но да живеем тук.
България е много прекрасно гнездо. Няма нищо по-магическо от Балканите.
*Литературната награда "Балканика" се присъжда всяка година от фондация, учредена на 3 юни 1996 г. в Скопие, Македония, от издателствата на шест балкански страни - "Култура" (Македония), "Библиотека 49" (България), "Кедрос" (Гърция), "Фоно" (Турция), "Народна книга" (Сърбия и Черна гора) и "Ориент оксидент" (Румъния).
Номинациите се определят от жури на всяка страна, а победителят - от общо балканско жури.
Творбите на номинираните за наградата автори се превеждат на всички балкански езици, на френски и английски език, за да бъдат прочетени от общото жури, в което членува по един представител на всяка балканска страна.
За първи път наградата е връчена през 1997 г. в Охрид на сръбския писател Давид Алвахари - за романа "Стръв".
Носител на наградата за 1998 г. е Антон Дончев за романа "Странният рицар на свещената книга".
Лауреатът за 1999 г. е Никос Баколас, Гърция, за "Свят на честта",
2000 - Василе Андру, Румъния, за "Небесни птици",
2001 - Венко Андоновски, Македония, за "Пъпът на света",
2002 - Фатос Конголи, Албания, за "Сънят на Дамокъл",
2003 - Айфер Тунч, Турция, за "Тези нещица от 70-те години".
