Н якога усещали ли сте, че не заслужавате успехите си – въпреки дипломите, усилията и похвалите?
Какво представлява синдромът на самозванеца?
Синдромът на самозванеца е в известен смисъл обратното на ефекта на Дънинг-Крюгер. Докато последният се отнася до феномена, че не можете да видите недостатъците си, първият се проявява, когато сте наистина, наистина добър в нещо - може дори да имате похвали, награди, отличия и т.н., за да го докажете - и въпреки това по някаква причина просто не можете да приемете способностите си за легитимни, пише iflscience.
„Познавам хора, които имат определено ниво на експертни познания или са направили много проучвания по дадена тема, но се държат настрана по време на срещи“, казва Сюзън Дейвид, психолог и съосновател и съдиректор на Института по коучинг.
„По време на тези срещи те си мислят: „Как попаднах в тази стая с хора, които очевидно са по-умни от мен?“, разкрива тя и допълва: „Те ще разберат, че съм фалшив“.
Това може да се окаже порочен кръг. Обременени от убеждението, че не принадлежите на мястото, на което сте попаднали, вие се преуморявате, стремейки се към все по-високи стандарти. Не е изненадващо (поне за външните хора), че това ви носи похвали и похвали - което само ви кара да се чувствате още по-голям измамник.
„Когато чуем нещо положително, искаме да го отхвърлим, да покажем на другите, че сме сгрешили и че не сме се справили добре. Подобно мислене ни вкарва в цикъла на синдрома на самозванеца“, казва Лиза Орбе-Аустин, лицензиран психолог, треньор на ръководители и автор, пред болница McLean.
Кой страда от синдрома на самозванеца?
Когато терминът е въведен за първи път през 1978 г., синдромът на самозванеца има очевиден избор на жертва: жените.
„През последните пет години сме работили в индивидуална психотерапия, тематично ориентирани групи за взаимодействие и колежански курсове с над 150 изключително успешни жени - жени, които са защитили докторски степени в различни специалности, които са уважавани професионалисти в своите области или са студентки, признати за отлични постижения“, пишат Полин Роуз Кланс и Сюзън Амент Аймс.
„Въпреки спечелените дипломи, научните отличия, високите постижения на стандартизираните тестове, похвалите и професионалното признание от колеги и уважавани авторитети обаче тези жени не изпитват вътрешно чувство за успех. Те се смятат за „самозванки“.
„Жените, които се сблъскват с феномена на самозванеца, поддържат силна убеденост, че не са интелигентни; всъщност те са убедени, че са измамили всеки, който мисли обратното. Например студентките често си фантазират, че по погрешка са били приети във висше училище поради грешка на приемната комисия. Многобройни дипломантки заявяват, че високите им резултати от изпитите се дължат на късмет, на грешна оценка или на грешна преценка на преподавателите. С други думи, тези жени намират безброй средства, за да отрекат всяко външно доказателство, което противоречи на убеждението им, че в действителност са неинтелигентни“, съобщават Полин Роуз Кланс и Сюзън Амент Аймс.
През изминалите десетилетия обаче стана ясно, че синдромът на самозванеца не е характерен само за определена демографска група - дори и да е по-разпространен при някои от тях, отколкото при други. Изглежда, че жените го изпитват по-често и по-силно от мъжете; етническите и расовите малцинства са също така непропорционално засегнати. Но ново проучване в Дания открива един общ знаменател, който може да засегне всеки: психичното ви здраве.
„Хората с тревожност и депресия са склонни да проявяват постоянна неувереност в себе си, както я наричаме. Изкривената им преценка за собствените им способности може да ги накара да избягват нови задачи, дори когато могат да ги изпълнят“, обяснява Сухарит Катял, докторант в катедрата по психология в Университета в Копенхаген.
Заключението е резултат от нещо, което вероятно ви е добре познато - или поне на леля ви, която не спира да ви изпраща досадните покани през Фейсбук.
„Ние помолихме участниците да завършат компютърна игра, в която трябваше да помогнат на жителите на „Фрутвил“ в събирането на плодове“, каза Катял.
И това, което те откриха, беше доста интересно. Не само че участниците с тревожност или депресия подценявали представянето си - по-скоро те изобщо не можели да го видят.
„Открихме, че участниците със симптоми на тревожност и депресия често пренебрегваха моментите, в които изпитваха висока увереност в отговорите си", обясни Катял.
„Вместо това, когато преценяваха цялостното си представяне, те се фокусираха върху ситуациите, в които отговорите им бяха съпроводени с ниска увереност.“
Какво да правим със синдрома на самозванеца
Положителната страна на всичко това? Има един доста очевиден начин да помогнете на самозванеца: положителна обратна връзка.
„Нашето проучване посочва необходимостта от интервенции, които да са насочени конкретно към метакогнитивните изкривявания при хора с тревожност и депресия“, казва Катял.
„Всъщност е ефективно да накараме тези постоянно неуверени хора да се фокусират повече върху успехите си и по-малко върху вътрешната си несигурност“, казва Катял.
„Някои хора се нуждаят от помощ, за да приемат собствените си преценки с известна доза сол - в противен случай те просто ще поддържат изкривена, негативна представа за собствените си възможности“, добави той.
Разбира се, това няма да им хареса - това е част от целия синдром на самозванеца. Но ако се окаже, че инстинктивно отхвърляте похвалите, може би се успокойте и ги преосмислете: „Комплиментът е свързан с отношенията. Губим този относителен момент, когато някой ни каже, че сме свършили добра работа, а ние не го приемем“, казва Орбе-Аустин пред болница „Маклейн“.
Вместо да казвате: „Не, представянето ми беше толкова добро“, съветва Орбе-Аустин, „установете контакт с очи и кажете: “Много ви благодаря. Наистина оценявам това - за мен е голяма чест, че отделихте време да ми кажете нещо“.
Помнете, че далеч не сте единственият човек, който се чувства по този начин, и е много малко вероятно да сте се озовали там, където сте, само заради късмет или неволна измама.
И ако всичко друго се провали, просто си спомнете за онова парти, на което присъстваха един автор и един недотам уверен астронавт.
„Почувствах се малко по-добре" - спомня си авторът. „Защото ако Нийл Армстронг се е чувствал като измамник, може би всички са се чувствали така. Може би нямаше никакви възрастни, а само хора, които бяха работили усилено, имаха късмет и бяха малко извън себе си, като всички ние вършехме най-добрата работа, на която бяхме способни, а това е всичко, на което можем да се надяваме.“
