К акво е било детството на кралица Виктория? И имала ли е тя нормално детство? Тук историчката Луси Уорсли изследва младостта на монархинята в двореца Кенсингтън – където тя е живяла по правилата на „Кенсингтънската система“ – и открива, че то може би не е било толкова нещастно, колкото самата Виктория би искала да вярваме, пише History Extra.
На 24 май 1819 г. в двореца Кенсингтън се ражда момиченце. Тогава това е най-малко престижният от кралските дворци, скрит зад липите на широките си зелени градини на запад от Лондон.
Появата на Александрина Виктория, както е кръстена, предизвиква известно вълнение. Дълга редица от каляски, дошли за новини за здравето на майката, херцогинята на Кент, стига чак до Хайд Парк Корнър. Но тогава новороденото бебе, най-новата внучка на крал Джордж III, е доста ниско в кралската йерархия.
С годините на детството ѝ, обаче, и с неуспеха на по-големите ѝ братовчеди да оцелеят, Александрина Виктория придобива все по-голямо значение. Постепенно става ясно, че малкото момиче, което расте тихо зад затворените врати на двореца Кенсингтън, един ден ще управлява цялата Британска империя, включително Ирландия. И впоследствие – една четвърт от сушата на планетата.
Смъртта на бащата на кралица Виктория
Както пътят на Виктория към трона не е бил очевиден при раждането ѝ, така и нейното образование и подготовка за тази позиция на пръв поглед изглеждат шокиращо недостатъчни. Един от проблемите е ранната загуба на баща ѝ, херцогът на Кент.
Той имал ужасни дългове, отчасти заради скъпия ремонт на апартамента си в Кенсингтън. През зимата на 1819–20 г. се опитва да спести пари, като завежда любимата си съпруга и бебето им да живеят евтино в наета ваканционна къща извън сезона в Сидмут, Девън. Там се разболява от пневмония и умира.
Това оставя овдовялата херцогиня Виктоар в трудна позиция. Немкиня, наскоро омъжена, тя не говори английски и се чувства изолирана от останалата кралска фамилия. Разполага с малко ресурси – финансови или интелектуални – на които да разчита за грижите за дъщеря си.
Един човек, който познава Виктоар, я описва като „много очарователна, въпреки липсата на ум“. Ако е разсеяна и дезорганизирана, тя също е топла и любяща. Завещанието на покойния ѝ съпруг я поставя в необичайна ситуация. Обикновено дете от линията на наследяване се поверява на управляващия монарх за образование и настойничество. Но херцогът на Кент е обичал и вярвал на жена си и я прави настойник на дъщеря им.
Това е дълг, който Виктоар възнамерява да изпълни. Останалата част от кралското семейство може би би предпочела тя да се върне в родната си Германия – но Виктоар остава. Страшното е, че ако дъщеря ѝ се възкачи на трона преди да навърши 18, Виктоар ще стане регент на Великобритания. Тя ефективно ще управлява страна, чийто език дори не говори.
Не ѝ е позволено да спи сама, да играе с други момичета или дори да слиза по стълбите без някой да ѝ държи ръката.
За съжаление, Виктоар няма доверие в себе си.
„Не съм подходяща за мястото си, не, не съм. Просто съм една стара глупава гъска“, казва тя. Не е чудно, че попада в ръцете на човек, на когото ще разчита много – адютанта на покойния ѝ съпруг от армейските му дни, Джон Конрой.
Кой е сър Джон Конрой?
Конрой е висок, чернокос, привлекателен ирландец. Лесно е да се види как Виктоар, поради нужда, самота и неспособност, започва да разчита на човека, който става неин съветник и фактотум (служител, който върши всякаква работа). Смъртта на съпруга ѝ я оставя съкрушена и без пари. Брат ѝ Леополд идва в Сидмут да помогне, но не носи пари в брой.
„Гут, гут Леополд“, както го нарича Виктоар с немския си акцент, е „доста бавен в схващането и вземането на решения“. Конрой, с „действеността и способността си“, урежда заем за нея в банката Coutts.
Конрой вижда, че като главен съветник на херцогинята, може един ден да стане властта зад трона. Той насърчава Виктоар и малката Виктория да се върнат да живеят в двореца Кенсингтън и там създава т.нар. „Система“ – набор от строги правила, по които принцесата трябва да живее.
Какво представлява Кенсингтънската система?
Звучи доста зловещо, и донякъде е така. В най-основната си форма Системата (както самият Конрой я нарича, с главно С) е за личната безопасност на младата Виктория. Изисква тя да бъде държана в полусамота в двореца Кенсингтън. Зад градинските стени е изолирана както от болести, така и от опити за покушение. Второ, фактът, че рядко се появява на двора, я дистанцира в съзнанието на хората от непопулярното управление на чичовците ѝ, кралете Джордж и Уилям IV. Като бъдеща кралица, тя остава неопетнена от връзка с тях. Тя ще бъде ново начало – или, както казва Конрой, „Надеждата на нацията“.
Но трето – и зловещо – Системата сякаш е и за пречупване на духа на Виктория и подчиняването ѝ. Включва елемент на наблюдение: не ѝ е позволено да спи сама, да играе с други момичета или дори да слиза по стълбите без някой да ѝ държи ръката. Всеки ден трябва да пише в „Книга на поведението“ колко добре – или зле – се е държала (вижте още правила по-долу).
Описанията на детството на кралица Виктория обикновено приемат за чиста монета нейните възрастни спомени за този период, в които се оплаква от травма и самота. Но трябва да се има предвид, че тя по природа има склонност да драматизира живота си. Може би някои елементи от Системата са помогнали за успеха на управлението ѝ.
Няма съмнение, че Конрой е бил манипулативен тиранин, но лошата му репутация сред историците не се дължи само на добре документираната неприязън на Виктория. Снобското кралско обкръжение гледа отвисоко на липсата му на аристократичен произход. Роден в Уелс в англо-ирландско семейство – баща му е адвокат – Конрой достига до позицията си само със собствени усилия, което тревожи съвременниците.
Второ, ако Системата на Конрой има три компонента, първите две са изключително успешни. Той опазва Виктория. И чрез внимателно организирани публични изяви през тийнейджърските ѝ години, създава огромна симпатия към нея, когато в крайна сметка става кралица.
Кенсингтънската система, която управлява детството на кралица Виктория
- Виктория не е имала право да прекарва време сама и винаги е трябвало да спи в стаята на майка си.
- Не е можела да слиза по стълбите без да държи ръката на възрастен, за да не падне. (Звучи мелодраматично, но Виктория по-късно потвърждава, че това е било правило.)
- Не е можела да среща непознати или трети лица без присъствието на гувернантката си.
- Трябвало е да пише в „Книга на поведението“ как се е държала всеки ден, за да може майка ѝ да следи напредъка ѝ. Понякога е било „много лошо“.
- Можела е да се появява публично само на внимателно организирани „турнета“, за да се дистанцира от непопулярното управление на чичовците си и да бъде представяна като „Надеждата на нацията“.
- Не ѝ е било позволено да танцува скандалния и интимен валс, дори с други кралски роднини. За първи път танцува валс едва след брака си с принц Алберт.
- Трябвало е да укрепва здравето си с упражнения с индийски бухалки и уред с макари и тежести, и задължително да прекарва време на чист въздух. Остава почитател на отворените прозорци цял живот, до степен че придворните ѝ винаги треперят.
- Не ѝ е било позволено да преяжда. Можела е да яде хляб с мляко и обикновено печено агнешко, но е била ограничавана от любимите си сладкиши и плодове.
Публичните турнета на младата Виктория
Един от експонатите в изложба в двореца Кенсингтън е малкото дървено пътуващо легло, което Виктория използва за друг аспект от Системата на Конрой: националните „публични турнета“, които той организира за нея. Внимателно планираните ѝ посещения в провинциални градове и имения дават на бъдещите ѝ поданици интригуващ поглед към бъдещата им монархиня. Стратегията се отплаща напълно. Когато в ранните часове на 20 юни 1837 г. 18-годишната Виктория е събудена в двореца Кенсингтън с новината, че чичо ѝ е починал през нощта, тя излиза – както Конрой е планирал – като ново начало за монархията.
Домошарката Виктория става перфектният символ за страна, уморена от разпуснатостта и излишествата на предишните крале.
Пътят на Виктория към трона е борба. Но веднъж станала кралица, тя не остава дълго в Кенсингтън. Премества се възможно най-бързо в относителната свобода на Бъкингамския дворец. Има добре познат и убедителен разказ, според който Виктория, в деня на възкачването си, се освобождава от Системата, дори до степен да промени името си.
Когато я молят да се подпише, новата кралица пише просто „Victoria“ – не „Alexandrina Victoria“, както е кръстена. Смята се, че в детството си е наричана „Drina“, а промяната символизира скъсване с миналото. Но майка ѝ вече се е съгласила „Alexandrina“ да отпадне, а играчките ѝ са маркирани с „V“. Херцогинята също я нарича с галеното име „Vickelchen“.
Как "Кенсингтънската система" влияе на Виктория?
Системата не е напълно черно-бяла. Дори най-неприятният ѝ аспект – наблюдението – може би има неочаквана полза. Тя закалява Виктория. Тя трябва да свикне цял живот да бъде наблюдавана и оценявана. Книгите за поведение са само началото. Както майка ѝ ѝ обяснява: „Не можеш да избягаш... от положението, в което си родена.“ Виктория трябва да свикне да живее под наблюдение и напрежение.
Това е далеч от нормалното за момиче от XIX век, от което се очаква да се крие от вниманието. Но дори чичо ѝ Леополд, враг на Конрой, също я учи на елемента на представяне, който ще бъде толкова важен за ролята ѝ на конституционен монарх.
„Високопоставените личности са малко като актьори на сцена. Трябва винаги да се стараят да угаждат на публиката си“, обяснява той.
Често се упреква херцогинята на Кент, че не се е противопоставила на Конрой, когато я е тормозил. Но макар Виктоар да няма морална сила, това не я прави лош човек, и това е нещо, което Виктория по-късно оценява. Както Виктоар обяснява: „Най-големият ми страх беше, че я обичам твърде много.“
А това, което Виктоар завещава на дъщеря си, е огромен капацитет за любов. Повечето кралски особи от началото на XIX век не могат да си позволят да търсят любов в браковете си, които са прагматични, заради кръв или политика. Но Виктоар, създание на епоха, в която романтичните романи започват да дават нов модел за живот, намира сродна душа в съпруга си. Възпитава дъщеря си да желае същото – и бракът на кралица Виктория с принц Алберт е по любов.
Виктория по-късно осъзнава любовта на майка си – въпреки Системата – и прекарва детството си, наблюдавайки как майка ѝ се подчинява на съветите на мъж. Това я кара самата тя по-късно още по-силно да се привърже към собственото си семейство.
И така, кралица Виктория дава пример за домашен живот, който е напълно приемлив за епохата, в която живее.
Дългът на кралицата
Индустриалната революция позволява на мъжа, работещ в индустрията или бизнеса, да изкарва достатъчно, за да издържа жена си у дома, далеч от външния свят. В собствения си семеен живот Виктория става нещо като супер-викторианка: покорна на съпруга си принц Алберт, явно отдадена на децата си – перфектният символ за народ, уморен от разпуснатостта, любовниците и излишествата на предишните крале.
Но макар младата Виктория да е обичана до степен на разглезване, има сериозни пропуски във формалното ѝ образование.
Системата ѝ дава само стандартното образование за изискана млада дама, подготвяна за брак. Повечето ѝ време минава в музика, рисуване (в което е отлична), танци, религия, френски и немски. Преподавателите ѝ я определят като „безразлична“ към правописа, но „добра“ в повечето други предмети. „Останалото от образованието си“, отбелязва по-късно един от премиерите ѝ, „дължи на собствената си природна проницателност и бързина.“
Но има и любопитно предимство да имаш кралица, която разчита на „природната си проницателност“. Това я прави инстинктивен, популистки политик по начин, който класически образованите мъже в двора и кабинета ѝ никога не могат да оценят. Когато по-късно пише книга, тя не е учен труд, а разказ за почивки в Шотландия, който става огромен бестселър. Неговото обикновено съдържание се харесва директно на хората, които държат политическата власт през XIX век – средната класа.
Докато други монархии в Европа са заплашени от революция, британската монархия оцелява невредима през XIX век. Това е не на последно място, защото средната класа смята, че тяхната недообразована, дългова, домошарска кралица просто не си струва да бъде сваляна.
Това не е резултатът, който странната „Система“ на Конрой е трябвало да постигне. Виктория гледа назад към детството си в Кенсингтън с ужас и съжаление. Но вместо да бъде пречупена, може да се твърди, че необичайното ѝ детство всъщност е направило възможно успешното ѝ управление.
