В един свят, изпълнен с невъобразими детски истории, разказът за оцеляването на Марина Чапман се откроява по една причина – той е истински. Без измислица, без фолклор. Просто момиче, оставено само в колумбийската дъждовна гора на четиригодишна възраст, което оцелява, като наблюдава и имитира група диви маймуни, пише Times of India.
Нейната история, която сега е широко обсъждана след повторното ѝ появяване в скорошни интервюта, не е драма или преувеличение. Това е ясен и откровен спомен за това какво означава да израснеш напълно откъснат от човешкото общество – и как инстинктът, тишината и компанията на животните са ѝ помогнали да издържи.
Сега, в по-късните си години, Марина говори по-открито за миналото си, не за да шокира или забавлява, а за да сподели как е изглеждало оцеляването, когато единствените ѝ учители са били маймуни капуцин.
Детство, прекъснато от отвличане Според доклад на UNILAD, ранният живот на Марина в Колумбия претърпява травматичен обрат, когато е отвлечена от селото си на около четиригодишна възраст. Причините за отвличането остават неясни, но в крайна сметка тя е изоставена в гъста гора – сама, уплашена и несигурна какво да прави по-нататък.
Без да има някой, когото да извика за помощ и без никакви познания за джунглата, тя се озовава заобиколена от група маймуни. Постепенно те се превръщат в нейни мълчаливи водачи.
Наблюдението на маймуни се превръща в нейна стратегия за оцеляване
В интервю за UNILAD, Марина обясни, че с течение на дните в изолация, тя осъзнала, че единственият начин да оцелее е като следва съществата около себе си. Без познания за ядливи растения или безопасни водоизточници, тя започнала отблизо да наблюдава поведението на маймуните.
„Не знаех какво да ям освен водата. И забелязах, че маймуните са свикнали да ядат разни неща. Те непрекъснато ядяха нещо, а аз непрекъснато наблюдавах откъде си набавят храната и ми отне дни, за да разбера откъде си набавят храната“, каза тя пред UNILAD.
Една маймуна, спомня си тя, изиграла неочаквана роля, като ѝ помогнала да намери храна, като тихо откраднала плодове от спящи наблизо хора.
„Една от тях беше много добра. Когато хората заспиваха, тя влизаше в стаята им, много тихо, и изнасяше много храна от тези стаи, включително огромни количества плодове. И носеше толкова много, че ги изпускаше. И тогава за първи път намерих банан или други неща.“
Този малък момент щеше да я научи как да намира разпръсната храна – и как да я грабва бързо.
„По-добре да действаш бързо, защото ако не го направиш, ще ти вземат ХРАНАТА бързо. Затова се научих да ям възможно най-бързо, винаги.“
Адаптиране към звуците на гората
Животът в джунглата означаваше да бъде нащрек по всяко време. Без човешка намеса, Марина се научила да разбира значението на различните маймунски звуци – много от които сигнализираха за храна, заплахи или движение.
„Трябваше да се науча да разпознавам звуците. Пискливият, трябва наистина да внимаваш, трябва да се криеш. Много звуци означават нещо. „Опасност“ е по-силният, а свистящият е „храна“. И всеки звук означава различни неща, но ми отне известно време да свикна. Просто се научих, като наблюдавах какво правят маймуните всеки път, когато чуех звука“, разказва тя.
За Марина тези звуци се превърнали в разликата между това да остане в безопасност и да бъде наранена.
Намерена от ловци, но не освободена
Според доклада на UNILAD, на около десетгодишна възраст, след близо шест години в гората, Марина е открита от ловци. Но спасяването не означава облекчение. Вместо това, тя е отвлечена и според съобщенията продадена в публичен дом. Годините ѝ на оцеляване в джунглата са последвани от нова травма в градското общество.
В крайна сметка тя успява да избяга и да оцелее по улиците на Колумбия за известно време. Пътят ѝ оттам продължава през още трудности, което в крайна сметка я води до нов живот.
Пълната ѝ история е описана за първи път в книгата ѝ „Момичето без име“, публикувана през 2013 г.
Историята на Марина Чапман не е просто за оцеляване – тя е за устойчивостта, инстинкта и тихата сила на дете, което нямаше на кого да разчита освен на себе си. От дълбините на колумбийската дъждовна гора до хаоса на градската експлоатация, нейното пътешествие отразява рядък вид издръжливост, която малцина могат да си представят.
Днес, докато споделя миналото си не за съчувствие, а за разбиране, животът на Марина продължава да ни напомня колко дълбоко може да ни учи, лекува и защитава природата – дори в най-мрачните моменти. Нейната история, някога скрита в мълчание, сега е мощно напомняне за волята на човешкия дух да оцелее въпреки всички трудности.
Гласът ѝ, някога изгубен в дивата природа, сега достига до целия свят – резонира с онези, които са се сблъскали с изолация, травма или борбата да бъдат чути. С всяка дума, която споделя, Марина ни напомня, че оцеляването не е просто да останеш жив – а да намериш смисъл в живота, който следва.
