Ч етиринадесет години, четири филма, почти четири милиарда долара приходи и... рекорд в България за най-голям откриващ уикенд за игрален филм с постъпления от над половин милион лева в рамките на три дни. Последното може и да не е най-впечатляващото постижение на поредицата "Карибски пирати", но със сигурност е най-важното за нас на локално равнище.
Затова и не е учудващо високото ниво на интерес към филма. Всеки иска да знае колко са интересни новите приключения на култовия капитан Джак Спароу.
Най-точен отговор на големия въпрос може да даде големият ни спортист Христо Стоичков с едно от най-известните си англоезични изказвания: "Фифти-фифти".
"Карибски пирати: Отмъщението на Салазар" е филм, изпъстрен с противоречия от начало до край.
Джони Деп отново е на големия екран в най-разпознаваемото си амплоа... и изглежда доста отегчен в него.
Да, хуморът е налице, както винаги, и сценаристите са положили видимо старание в опитите си да създадат някои доста комични ситуации с капитан Джак Спароу. Самият Деп прави видимо отчаяни опити да се забавлява в ролята си, но петото му влизане в кожата на колоритния пират със сигурност е най-лишеното му от чар.
Не помага особено и фактът, че в петия филм Джак Спароу е повече аксесоар към историята, отколкото движеща сила зад нея. Тук тази функция се пада на новата двойка млади и красиви персонажи, изиграни от Брентън Туейтс и Кая Скоделарио.
Той е дързък млад моряк, а тя е жена на науката във време, в което думичката "феминизъм" не е съществувала. И двамата търсят мистичния Тризъбец на Посейдон в името на бащите си.
Повече детайли за сюжета няма да издам, тъй като биха се класифицирали като "спойлери", а не са и нужни за критически поглед върху филма.
Двамата млади герои решават да обединят усилия в своето начинание и някакси между другото решават, че им трябва помощта и на капитан Джак Спароу. Някой все пак трябва да продаде филма...
Персонажите на Туейтс и Скоделарио са написани на напълно задоволително за летен блокбъстър логическо равнище. Човек може да разбере мотивациите им във всяка сцена и лесно да се постави в обувките им, което е сериозно подобрение над парадоксалната млада двойка от християнски
свещеник и морска сирена от предишната част от поредицата.
Откъде тогава идва противоречието тук, питате? Ами произтича от факта, че за да се създаде интересна и ангажираща холивудска двойка на големия екран, не е нужно просто да се поверят ролите на безкрайно красиви изпълнители. Нужно е неуловимото качество, което наричаме "химия" между двама души.
Химията не може да бъде дефинирана. Тя е чувство у зрителя, което изпълнителите на екрана, независимо от пола, просто изграждат с екранното си присъствие. Тя прави всяка размяна на реплики по-забавна или по-драматична, тя ни кара да обичаме или да мразим повече участниците в сцената, тя ни кара да вярваме в тях, независимо от контекста.
Харисън Форд и Кари Фишър я притежаваха. Райън Гослинг и Ема Стоун я притежават. Дори Орландо Блум и Кийра Найтли имаха искрица от тази магия помежду си в оригиналната трилогия на режисьора Гор Вербински.
За съжаление, Брентън Туейтс и Кая Скоделарио стоят като разноцветни парчета плат, изкуствено съшити едно към друго, или, иначе казано –
нямат капчица химия заедно.
Категорично положителен елемент от филма (който май е и константа за цялата поредица) обаче е капитан Хектор Барбоса, изигран за пореден път от несравнимия Джефри Ръш. Персонажът ни бе представен в първата част от поредицата като враг на героите, подобен на зомби, обречен на безчувствие и безкрайност. В петия филм той е най-човешкият от всички герои на екрана, движен от най-лесно разбираемите инстинкти на нашата природа.
Разгледана в ретроспекция, персоналната му арка представя съвършено хуманизацията на един зрял художествен персонаж. Не е учудващо, че дори носител на "Оскар" остава привлечен от възможността да играе Барбоса вече пети път на екрана. Единственият негатив от цялата ситуация е резкият контраст с безподобния капитан Спароу, който пет филма по-късно си остава все същият.
Но какъв е филм от "Карибски пирати" без безсмъртен прокълнат злодей.
Тук ролята е поверена на Хавиер Бардем, който играе капитан Армандо Салазар, доста едноизмерен персонаж, движен единствено от сляпото си желание за мъст срещу всички пирати в морето. За разлика от случая с младите главни герои, тук противоречието се създава от талантливия изпълнител в ролята. Бардем е авторитетен, заплашителен и безпощаден и редките му ексцентрично забавни моменти като Салазар не убиват тази аура.
Режисурата в по-голямата си част е категорично предимство на филма.
Еспер Сандберг и Йоаким Рьонинг използват зададения им бюджет от 175 милиона долара, за да заснемат редица сцени под вода, с възможно най-реалистичните методи. Компютърно генерираните графики (CGI) също са на ниво, особено в гротескните илюстрации на прокълнатия екипаж на Салазар. Единствената недотам добре заснета сцена, с видима екстензивна употреба на дубльори и на CGI, е битка в морето през втората половина от филма, но за нейното понижено качество определено компенсират много от останалите сцени.
Финалната равносметка потвърждава мъдростта на спортната ни икона – положението наистина е "фифти-фифти".
Срещу всеки твърд недостатък "Карибски пирати: Отмъщението на Салазар" има предимство, а много от елементите на филма не могат да бъдат оценени категорично, заради което и четете толкова дълъг текст.
Тогава защо по-скоро бих ви препоръчал да гледате филма.
Защото във време, в което имаме по пет супергеройски филма по кината всяка година и вече дори "Междузвездни войни" е ежегодна константа със запазена дата всеки декември, филм за пиратски приключения всъщност е глътка свеж въздух и това е нещо страхотно.
Затова финалната ми препоръка е да се отпуснете и да се насладите на морските панорами, безумния екшън и великолепните музикални теми, композирани от Ханс Цимер за първия филм от поредицата и използвани до днес. Може да не останете докрай очаровани, но в никакъв случай няма и да сте разочаровани.
криза, която тихо расте" />
