Д они Василева не е просто име от светските хроники. Тя е сценарият, който нито един сценарист не би посмял да напише - майка на дете, което умира в ръцете ѝ. Изнасилена. Предадена. И оцеляла. Тя обаче не се отказва да бъде себе си, въпреки че светът е пробвал да ѝ отнеме всяка роля - на дъщеря, на съпруга, на автор, на човек.
Мариян Станков – Мон Дьо ни среща с "Мис Баба" Дони Василева, която споделя своята сурова и вдъхновяваща история – за семейството, цената на живота на детето си, както и най-тежките рани.
Зад усмивката ѝ стои живот, белязан от тежки изпитания – ранна сватба, майчинство на 16 и загуби, които биха пречупили мнозина.
Само на 19 години тя вече е преживяла смъртта на своето дете, на майка си и края на брака си.
"Аз съм дъщеря, майка, любима, бивша съпруга. Баба, минала през ада, оцеляла, изгубила живота, който ми се падна и живееща живота, който ми принадлежи. Не ми пасваше. Това, което ми се налагаше да правя, това, което ми даваше живота, не беше моето. И се научих, без да го осъзнавам по това време, се научих да си проправям пътя сама и да определям аз посоката", казва тя.
Впечатляваща биография, говориш пет езика, учила си приложна лингвистика, политология, дипломация, през годините се занимавала с много бизнеси, продавала си автомобили, правила си застраховки, търгувала си с козметика, изнасяла си хартия за Гърция, въртяла си магазин за дрехи и детски клуб. Какво обаче беше важно да покажеш на света от себе си?
"Може би нещото, което най-истински съм пазила и съм се опитвала да съхраня, е да остана добър човек. Ако бях мъж и имах този живот, който ми се падна, щях да съм много успешен, щастлив мъж с едно хубаво семейство, най-вероятно и много богато. На 16 раждаш за първи път, на 19 вече присъстваш на три погребения на детето си, на майка си и на брака си. Във момента, в който казах „ДА” на съпруга ми, в ранна невръст на детска възраст, аз бях дете, бях щастлива и си мислих, че ме чака най-доброто. Много скоро, когато сега, се озовах в болницата и чух диагнозата тогава. Осъзнах, че с детството е свършено."
Ти говориш за първото си дете, Иван, който след прекаран вирусен менингит в първите 40 дни от живота си развива тази болест хидроцефалия, нали така?
"Да. Той правеше гърчове, аз смятах, че това са колики. Доктора казваше, давайте му копър и анасон и аз варя копър и анасон. Тогава така се лекуваха коликите на бебетата и давам на дете с тежко вирусно заболяване, което беше абсурдно и доведе до там една сутрин да буквално да умира в ръцете ми и да отида в болницата. Месеци наред от болница в болница влизахме и излизахме непрекъснато. Всяко влизане беше живото спасяващо. Някога буквално трупче го занесохме, отново го спасяваха. След поредица от влизане и излизане в болниците една от епикризите, които получих, завършваше с изречението да бъде настанен в дом. Не си спомням името на този дом. Намираше се във Варна. Всички подобни деца отиваха там по нареждане. Но аз не го направих".
Въпреки че съпругът ти е искал и неговото семейство също е настоявало, те срамуваха ли се от това дете? В онова, другото време думата „инвалид” в България беше мръсна дума.
"Свекър ми и свекърва ми се срамуваха от думата, да не говорим, че той си позволи да влезе в дума ми, моят свекър, и да ми каже махнете от този идиот. Ти всъщност си в бившият Съветски съюз, където по това време работи първият ти мъж, заедно с твоят баща, когато зад гърба ти се организира тайният заговор и детето е дадено в дом от свекъра и свекърва ти. Аз бях измамена, много подло. Те взеха без мое знание детето и го закараха в дом. Аз дори не знам кой е този дом. Аз нямах време да реагирам. Нямах време да направя каквото и да било, защото билетите не бяха за утре. Ние трябваше да тръгнем. Просто стиснах зъби и си казах това беше края на брака ми, но си обещах да изпълня това, което се очаква от мен, защото бяхме много послушни на времето. Просто си обещах да отида, да изпълня това, което се очаква от мен, да се върна, да си взема детето болното, здравото, което беше на една годинка и да напусна дома на съпруга ми и да заживея сама. Но, тези две седмици оказаха фатални. Детето щеше да живее още, ако аз се грижих за него или майка ми, защото той живееше благодарение на шепа лекарства, които се даваха по точно определена схема".
Помниш ли деня в който го видя за последен път?
"О, това е в деня на погребението. Не го помня. Аз помня аромата му. И го пиша в книгата, защото когато го извадих от камерата, той трябваше да бъде изложен в камера, защото аз обадих по телефона и казах на майка ми, заклевам те. Никой няма да пипа детето, докато аз не се прибера. Това дете е мое и само единствено аз мога да го сложа там, където ще е завинаги. Когато се прибрахме и го извадих от камерата и аз го взех и сълзите ми започнаха да падат върху лицето му и започнаха да го размразяват. Започна да издава аромата бебешкия на бебето ми, на моето дете. Той беше на две години, но за мен беше бебе, защото се държеше като бебе. Когато обаче той почина, аз бях бременна с третото, тогава молитвите ми бяха в пъти по-силни, защото истински се страхувах от това, което преживявам, от тази болка, която преживявам, дали няма да аз да направя нещо на плода. Страховете бяха още по-големи. Много се страхувах, докато не ги видя, че са здрави и двете, когато ги родих".
Да поговорим за мъжете в твоя живот. Те влизаха в него като спасители и обикновено излизаха от него като палачи. Кой беше най-опасният мъж в живота ти?
"Не съм писала в книгите за него, не съм му дала и име. Една много болна тема, бих я нарекла вид насилие. Аз си бях тръгнала и вече живеехме отделно, но за него това не съществуваше, той не го приемаше и направи много неща, включително по различен начин посегна на живота ми".
Какво имаш предвид?
"Много хора, и аз съм една от тях, които не вярват в магии. Но се оказа, и аз го разбирах по най-жестокия начин, че съществуват такива тъмни сили".
Как?
"Когато започнах да гасна, аз гаснех като свещ, буквално се стопявах, щях да почина наистина. Лекарите се сменяха един след друг и никой не можеше да постави диагноза и да каже какво точно се случва с мен. Бях 50 килограма, лежах в леглото и нямах сили да стана, да стигна дори до тоалетната, трябваше някой да ме държи, без да има никаква физическа причина. Не съм болна, но се стопявам. Когато четях тези книги, си казах така любовният живот е като корида, но какво беше ти? Матадора или Бика? Понякога съм била и публиката също така. Понякога съм гледала как хващат Бика за рогата, да, така че във всичките роли съм била".
Людмил, този бивш шеф на "Топлофикация", това Вальо - Топлото ли е? Героя на Вальо - Топлото ли е?
"Тези имена, които съм преценила, съм ги сменила. И едно от тях е името на Вальо - Топлото".
Той защо ти се падна от съдбата?
"Тази връзка и тези отношения са много, много преди той да стане известен като Вальо - Топлото и преди да се заговори за нещата, които след това цяла България научи. Това е много преди това. Не бих искала някой да остане с впечатлението, че аз съм била част от живота на този човек в онзи период. Отново е връзка, към която съм тръгнала с чиста и истинска любов".
Тя защо приключи?
"Аз я приключих, както и всички останали връзки".
Днес любовта как изглежда? Най-голямата?
"Най-голямата любов, подарена от съдбата, е тази любов, която идва при нас, когато изобщо не я очакваме. Защото Момчил, с когото свършва втория роман, с когото имахме една чудесна връзка, много хубава, прекрасни отношения, не е част от живота ми от известно време. Не съм го обявявала никъде, защото не смятам, че е необходимо. Дори не знам, защо на теб ти го казвам, но ти си този, който успяваш да накараш хората да кажат и това, което не искат. И..."
Тоест, след Момчил има друг роман?
"Аз бях от известно време, да, свободна и сега имам... Но вече не. Вече не. Когато се запознахме, седнахме да обядваме, обяда продължи до към вечеря. Поговорихме си чудесно и страхотно, след което му дадох романа и му казах... Виж, коя съм аз! Заповядай тези романи, сега имаш за домашно да ги прочетеш набързо, когато и както ти е удобно. И след като затвориш последната страница на втория роман, ако все още имаш интерес към мен, може да ми се обадиш. Така се разделихме. И той се обади! Очевидно!
Най-мрачната тайна в твоя живот обаче пада още в първите страници на втория ти роман.
"Животът, който ми принадлежи".
В разгара на 90-те, както казахме, ти продаваш коли и един ден един твой клиент те изнасилва?
"Това беше най-трудното нещо, което първо трябваше да го изживея още много пъти, пишейки. До последният ден, преди да предам за печат, не бях сигурна дали ще оставя тази глава, защото никога през целия си живот на абсолютно никой не бях го споделяла"
Какво искаш да кажеш на жените днес?
"Не носете тази рана. Не трябва да се чувствате виновни. Тези, които през 90-те години минаваха по този път, не са нито една и две, никой не биваше наказан и решението да го направя по този начин дойде, защото смятам, че прекалено много са жените, които живеят с тези чувства, така както аз живях толкова години, с абсолютно безпочвеното чувство за вина, защото никоя жена, която претърпява насилие не е виновна. И никоя жена не трябва да живее с чувството за вина. Виновни са тези, които го правят. Те са жертви. И аз бях жертва. Не е честно жертвите да живеят със съзнанието, че са виновни. Не, не сте виновни. Той не го прави веднъж, той го прави два пъти".
Какво помни тялото ти от тези моменти?
"Нищо не помни. Защото онова тяло го няма".
Няма го?
"Няма го. Аз живея в друго тяло. Нищо не остана от жената, която влезе в онзи офис, момичето, което влезе в онзи офис и момичето, което излезе, бяха две различни лица, две различни тела, две различни души, две различни сърца. Там всичко, всичко, което влезе, остана там, то беше погребано. Там, на килима, на пода. Аз излязох, бях различна и никога повече не се промених. Сложих една бариера около себе си. Години наред след това ми казваха, че изглеждам много студена, че се държа много дръпнато, че едва ли не изглеждам над мен. Нищо подобно. Трябваше да оцелея на всяка цена, за да отгледам децата си и болния си баща".
Затова ли му позволи да го направи и втория?
"Да позволя? Как да го позволя? Кой позволява да бъде изнасилен? Няма жена, която да позволи да бъде изнасилена".
Втория път какво беше?
"Изнасилвачът, Монди, никога не иска позволение".
Този човек жив ли е?
"Не".
Той известен човек от ъндърграунда ли беше?
"Предпочитам да ми зададеш следващия въпрос. Той е много известен човек от ъндърграунда".
Добре, да те питам така. Ако той можеше да стои пред теб днес, какво щеше да му направиш? Какво щеше да му кажеш?
"Всички тези хора, които причиняват подобни неща, биват наказани".
Всички ли хора, които ти причиниха тези неща, бяха наказани?
"Всички в един. Един ден една приятелка ми каза, доста хора посегнаха и те нараняваха по най-различни начини. Тя ме попита, ти даваш ли си сметка, че всичките или фалират, или умират, или децата им се разболяват тежко, или най-близките им. Защото ние живеем сред хора, които са правили подобни неща. Да не говорим, че никак не ми се иска да е истина, но вероятно и днес се случва. За да могат да си позволят, да си помислят да го правят, това означава, че тези хора са силни хора. По някакъв начин. Няма нищо по-силно на този свят от истината. Само тя не може да бъде съборена".
