Г одината е 1962. Мястото: Скарасон, ледникова пещера във Френските Алпи. От бездната за първи път от повече от два месеца излиза самотен мъж, чиито очи са покрити с тъмни очила, за да се предпазят от светлината на Слънцето. Той няма представа коя е датата; от седем седмици не е общувал с друг човек. Мислите му са бавни; чувства се, по собствените му думи, като „полудяла, разглобена марионетка“, пише iflscience.
Кой е Мишел Сифр?
„Трябва да разберете, че по образование съм геолог“, казва Мишел Сифр пред списание Cabinet през 2008 г. Въпреки това той признава, че „без да знам, аз създадох областта на човешката хронобиология“.
Историята на Сифр започва през 1939 г. в Ница, на средиземноморското крайбрежие на Франция, но събитията, които го правят известен, започват да се развиват едва през 1962 г. Вече като нов възпитаник на Сорбоната, той се е върнал у дома, за да изследва геоложките свойства на новооткрит ледник - но съдбата има други идеи.
„Отначало идеята ми беше да подготвя геоложка експедиция и да прекарам около петнадесет дни под земята, за да проуча ледника, но няколко месеца по-късно си казах: “Е, петнадесет дни не са достатъчни. Няма да видя нищо. Затова реших да остана два месеца“, спомня си Сифр,
„Реших да живея като животно, без часовник, на тъмно, без да знам колко е часът“, казва той.
В продължение на 63 дни той живял на 130 метра под повърхността, в ледена пещера, лишена от естествена светлина и от каквото и да било устройство за измерване на времето. Температурата е била под нулата, а влажността - 98%. Той не е имал никакъв контакт с външния свят.
In 1972, a French scientist locked himself in a pitch-black cave 440 feet underground for 180 days.
— Modern Mentalities (@mentalities_) February 22, 2025
No light. No time. No human contact.
He wanted to uncover the secrets of the human mind—and what he found was literally TIME-BENDING: 🧵 pic.twitter.com/ACr6WdlTkm
Имах лошо оборудване и просто малък лагер с много неща, натъпкани вътре. Краката ми винаги бяха мокри, а телесната ми температура стигаше до 34°C“, разказва Сифр.
Изглежда, че това не е била никаква ваканция. Но си е струвало: когато се завръща на повърхността, той води със себе си изцяло нова област на научни изследвания - достатъчно значима, за да заслужи един ден Нобелова награда за академичните наследници на Сифр.
По онова време обаче не е ясно колко важно ще бъде начинанието му: все пак той е бил просто един човек със странна идея за екскурзия и никой не е очаквал резултатите, които е открил.
„Сам събрах средствата, избрах произволно двата месеца и измислих експерименталния протокол“, казва той пред New Scientist през 2018 г. Другите учени, казва той, „си мислеха, че съм луд“.
Какво е открил Мишел Сифр?
Но какво е това, което е предизвикало гнева на научната общност? Не заради това, че е живял два месеца под земята - все пак са били 60-те години на миналия век; всички са били твърде заети да измъчват психически хора (заради науката!), за да се тревожат за някакъв пич във френска пещера - а по-скоро заради това, което е научил там: че човешкото тяло има свой собствен вътрешен „часовник“, независим от ритъма на Слънцето.
„Имаше много голяма пертурбация в усещането ми за време. Психологическото ми време се сви два пъти“, казва той пред кабинета.
Това е вярно както в краткосрочен план - при психологическите тестове по време на престоя му броенето до 120 му отнема пет минути, което съответства на вътрешен часовник, 2,5 пъти по-бавен от външното време - така и в дългосрочен план.
SHOCKING 🚨 :
— Darshak Rana ⚡️ (@thedarshakrana) December 6, 2024
In 1972, A French scientist Michel Siffre volunteered to lose his mind.
He spent 180 days alone in a cave 440 feet underground with:
- No clock.
- No sun.
- No human contact.
What he discovered haunts scientists to this day: pic.twitter.com/I1koT0kIAy
„Слязох в пещерата на 16 юли и планирах да завърша експеримента на 14 септември. Когато екипът ми на повърхността ме уведоми, че денят най-накрая е настъпил, помислих, че е едва 20 август. Вярвах, че все още имам да прекарам още един месец в пещерата“, спомня си Сифр.
Но може би най-очевиден беше циркадният ритъм на Сифр - или по-скоро липсата му. Освободено от времевите ориентири на часовниците, графиците и дори от самото Слънце, тялото на Сифр губи връзката си с 24-часовия цикъл на Земята, като приема за свой по-дълъг цикъл на сън и бодърстване.
Първоначално дните му се увеличават от 24 часа на 24,5 часа, но 10 години по-късно, по време на втория период на безвремие в пещерата, те се удължават до 48 часа.
„Имах тридесет и шест часа непрекъсната бодрост, последвана от дванадесет часа сън. Не можех да направя разлика между тези дълги дни и дните, които траеха само двадесет и четири часа. Проучих дневника, който водех в пещерата, като преглеждах цикъл по цикъл, но нямаше доказателства, че съм възприемал тези дни по различен начин“, обяснява той.
Той не е бил единственият. След първото му пътуване под земята доста хора са го последвали - някои от тях са работили рамо до рамо със самия Сифр - и всички са съобщили за странни, нередовни и непредсказуеми промени в цикъла си на сън и бодърстване. Някои от тях са имали 25-часови „дни“, следвани от 12-часови „нощи“; други понякога са оставали будни по три дни.
„През 1964 г. вторият човек след мен, който слезе под земята, имаше микрофон, прикрепен към главата си. Един ден той спа тридесет и три часа и не бяхме сигурни дали не е мъртъв“, спомня си Сифр.
„За първи път виждахме човек да спи толкова дълго“, разказва той пред кабинета.
Просветление в мрака
Сифр е бил подложен на много критики в своето време - и не всички от тях са били неоснователни. Хората твърдят, че стилът му на изследване е бил крещящ; обвиняват го, че е бил безразсъден по отношение на собствения си живот и живота на други хора в преследване на резултати, които да привлекат вниманието. Пещерняците и учените, занимаващи се с опазване на околната среда, се опасяваха, че експериментите му могат да нарушат крехките подземни екосистеми, които не са свикнали с топлината, светлината и въглеродния диоксид, донесени от един човек и неговото туристическо оборудване.
Но твърденията, че мястото му на неспециалист в областта на биологията прави резултатите му съмнителни или че работата му е по някакъв начин тривиална или маловажна, се оказват неоснователни. Работата на Сифр не само поставя началото на цялата област на човешката хронобиология - област, която днес дава прозрения по толкова различни въпроси като избягването на джет лаг (Джет лаг се случва, когато естественият часовник или циркадният ритъм на тялото е нарушен при пътуване до различна часова зона-бел.ред.), транскрипцията на гени и дори как някои видове рак могат да се развият и разпространят.
А работата на Сифр ще се окаже твърде примамлива за американските и френските военни, за да я пренебрегнат.
„Дойдох в точния момент. Беше Студената война. Не само, че имаше съревнование между САЩ и Русия за изпращане на хора в Космоса, но и Франция току-що беше започнала програмата си за ядрени подводници. Френските щабове не знаеха нищо за това как най-добре да организират цикъла на сън на подводничарите“, каза той.
„Вероятно затова получих толкова голяма финансова подкрепа. НАСА анализира първия ми експеримент през 1962 г. и отпусна средства за извършване на сложен математически анализ“, добави той.
Въпреки че е малко вероятно експериментите на Сифр, които той провеждаше лично и с голяма практическа насоченост, да бъдат пресъздадени скоро - не на последно място, защото прекарването на дълги периоди от време сам под земята се е оказало мъчително и вредно за почти всички, които са се опитвали да го правят, включително и за Сифр - неговите открития се отразяват на науката и днес.
„Пещерите са място на надеждата. Влизаме в тях, за да търсим минерали и съкровища, и това е едно от последните места, където все още е възможно да се преживяват приключения и да се правят нови открития“, казва той през 2008 г.
