П рез май 1945 г. Третият райх вече не е нищо повече от димяща руина. В Берлин, над развалините на Райхстага, се вее съветското знаме, а Хитлер е мъртъв. В Фленсбург, близо до датската граница, остатъците от нацистката върхушка се опитват да спасят кожите си под крилото на временното правителство на гросадмирал Карл Дьониц
Сред тях е и той – човекът, чието име през изминалото десетилетие е било синоним на абсолютния терор. Райхсфюрерът на СС, архитектът на Холокоста и концлагерите Хайнрих Химлер.
Само че в новата реалност Химлер е политически труп. Изхвърлен от завещанието на Хитлер заради тайните си опити да преговаря със западните съюзници, мразен от старите си другари и издирван като военнопрестъпник номер едно, Черният кардинал на нацизма е принуден да направи нещо, което дотогава е смятал за под достойнството на СС: да избяга и да се скрие.
Превъплъщението на палача: Хенрих Хицингер
В средата на май Химлер взема решение да се отправи на юг, надявайки се да се слее с вълната от милиони бежанци и отстъпващи войници. За да оцелее, той преминава през пълна метаморфоза. Човекът, чиято черна униформа е карала милиони хора да изтръпват от ужас, обръсва емблематичните си мустаци, слага черна превръзка върху лявото си око и облича обикновени цивилни дрехи, върху които нахлузва шинел на подофицер от ГФП (Германската тайна полева полиция).
В джоба си носи фалшиви документи на името на Хенрих Хицингер – реален ефрейтор, екзекутиран от нацистите малко по-рано. Заедно с малка група верни адютанти и телохранители, Химлер тръгва пеша през Северозападна Германия.
Изборът на фалшива самоличност обаче се оказва неговата първа педантична, но фатална грешка. Педантичността на СС, пренесена в бягството, парадоксално се превръща в негов капан. Документите на Хицингер изглеждат твърде перфектни, подпечатани със знаци на служба, която британското разузнаване вече следи с особено внимание.
21 май: Рутинната проверка, която промени историята
Утрото на 21 май 1945 г. е хладно и мъгливо в района на малкото селце Бремьорде, между Бремен и Хамбург. На моста над река Осте е разположен контролно-пропускателен пункт, охраняван от британски войници и група съветски военнопленници, освободени наскоро и помагащи при патрулирането.
Около обяд към пункта се приближават трима мъже. Двама от тях са високи, добре сложени и се движат като професионални войници. Между тях върви третият – дребен, неугледен мъж с наведена глава и превръзка на окото.
Британският патрул, воден от ефрейтор Артър Бритън, спира тройката за рутинна проверка. Когато Химлер подава документите си на името на Хицингер, британците веднага забелязват пресните печати на Тайната полева полиция.
В този момент влиза в сила заповедта: всеки член на тази организация да бъде незабавно задържан за разпит. Британците нямат и най-малка представа кой стои пред тях. За тях това е просто поредният дребен нацистки чиновник, опитващ се да избяга от правосъдието.
Тримата мъже са арестувани и отведени в лагер за задържане без никакви фанфари. Палачът на милиони е хванат при най-обикновена проверка на документите.
„Аз съм Хайнрих Химлер“
Следващите два дни преминават в прехвърляне от лагер в лагер, докато на 23 май задържаните пристигат в строго охранявания разпитвателен център № 031 в Люнебург. Химлер усеща, че примката се затяга. Той осъзнава, че събличането за щателен медицински преглед е неизбежно, а с него ще лъсне и истината. В залата за регистрация дребният мъж пристъпва към дежурния офицер капитан Томас Севестър. С бавно, почти театрално движение, той сваля превръзката от окото си, слага познатите на целия свят кръгли очила и казва със спокоен, тих глас: „Аз съм Хайнрих Химлер“.
Капитан Севестър остава вцепенен за миг. Веднага е извикан началникът на разузнаването на Втора британска армия, полковник Майкъл Мърфи. Започва трескава подготовка за разпит, но британците знаят много добре на какво са способни лидерите на Райха. Заповядано е Химлер да бъде съблечен чисто гол и претърсен за скрита отрова.
Последната ампула на Райхсфюрера
В късната вечер на 23 май военният лекар капитан Клемент Уелс започва оглед на тялото на Химлер. Когато лекарят нарежда на затворника да отвори устата си, за да огледа зъбите, той забелязва малък черен предмет на дъното на устната кухина – капсула с калиев цианид, скрита в кухина между зъбите.
Уелс се опитва да бръкне с пръст и да изтръгне капсулата, но Химлер рязко дръпва главата си назад и силно захапва стъклото. Киселината моментално навлиза в кръвния му оборот.
Следващите петнадесет минути са изпълнени с хаос и гротеска. Британските офицери хвърлят Химлер на пода, опитват се да промият стомаха му с вода, бият му еметици, за да предизвикат повръщане, но всичко е напразно. Една от най-мощните отрови на планетата си свършва работата.
В 23:14 ч. лекарят констатира смъртта. Четири дни след ареста му на моста в Бремьорде, Райхсфюрерът на СС избира пътя на страхливеца – същия път, по който по-рано тръгнаха Хитлер и Гьобелс.
Наследството: Гроб без име
Британските власти отказват да предадат тялото на Химлер на роднините му или да го погребат официално, за да не се превърне мястото в сборище за неофашисти. Направена е посмъртна маска, взети са отпечатъци, след което тялото е увито в проста армейска маскировъчна мрежа и затегнато с тел.
В ранните часове на следващия ден малка група войници отвежда трупа в една от близките гори около Люнебург. Там, сред тишината на дърветата, те изкопават безименен гроб, заравят останките на човека, който някога е мечтаел да пренареди расовата карта на света, и старателно заглаждат чимовете трева отгоре. И до днес точната локация на този гроб остава строго пазена тайна.
- Петнадесет удара с чук в името на лудостта
На 21 май 1972 г. базиликата „Свети Петър“ във Ватикана, този монументален храм на вярата и изкуството, посреща хиляди вярващи и туристи за празника Петдесетница. Светлината, прокрадваща се през величествените прозорци, пада меко върху един от най-съвършените шедьоври, сътворявани някога от човешка ръка – „Пиета“ на Микеланджело Буонароти.
Изваяна от един-единствен блок снежнобял карарски мрамор, скулптурата улавя върховната майчина скръб: Богородица държи в скута си безжизненото тяло на своя разпнат син. Всичко в тази композиция излъчва божествена тишина, покой и непреходно съвършенство. Никой от присъстващите в храма обаче не подозира, че след броени минути тази тишина ще бъде брутално взривена от ехото на безумието.
Петнадесет удара с чук
Точно в 11:30 ч. 34-годишният австралийски геолог от унгарски произход Ласло Тот пристъпва решително към параклиса, където е изложена скулптурата. През последните две години той живее в Рим с фиксидеята, че е самият Исус Христос, възкръснал и върнал се на Земята. Писал е писма до папа Павел VI, настоявал е да бъде признат за Месията, но е бил игнориран. В този неделен ден Тот решава, че светът най-после трябва да го чуе.
С неочаквана за слабото си телосложение ярост той прескача ниската бариера, разделяща туристите от шедьовъра. Под палтото си крие тежък геоложки чук. С диви викове на италиански: „Аз съм Исус Христос, възкръснал от мъртвите!“, Тот започва яростно да нанася удари по безценния мрамор. Преди стъписаната тълпа и охраната да успеят да реагират, той успява да стовари чука петнадесет пъти върху тялото на Дева Мария.
Гледката е апокалиптична за любителите на изкуството. Парчета бял мрамор хвърчат във всички посоки като искри от лед. С първите удари Тот отчупва лявата ръка на Богородица в лакътя – ръката, с която тя прави онзи емблематичен, кротък жест на примирение със съдбата.
Следващите удари поразяват лицето на Майката Божия; носът ѝ е напълно строшен, воалът ѝ е разкъсан на десетки парчета, а едно от очите ѝ е сериозно повредено. Едва тогава присъстващият на място американски скулптор Джак Дорси, заедно с други туристи и ватиканските гвардейци, успява да повали вандала на земята и да изтръгне оръжието от ръцете му.
Скръбта на Ватикана и изгубените отломки
След като нападателят е отведен, над базиликата надвисва гробно мълчание. Световната общественост е в шок. Папа Павел VI бързо пристига на мястото на трагедията, коленичи пред осакатената скулптура и се моли дълго. Медиите по целия свят излизат с водещи заглавия за „убийството на изкуството“. Започва педантично разследване, но по-важната и спешна задача е спасяването на самата „Пиета“.
Районът около параклиса е отцепен и започва най-тъжната археологическа акция в историята на Ватикана. Служителите пресяват всяка прашинка в радиус от десетки метри, за да съберат и най-малките парченца мрамор. Намерени са над сто отломки, но бързо става ясно, че някои безвъзвратно липсват.
В суматохата и паниката веднага след покушението, няколко туристи са взели парчета от счупения мрамор като „сувенири“. По-късно Ватиканът отправя официален апел за връщането им и някои съвестни граждани изпращат отчупените фрагменти обратно, включително и парчето от носа, пратено анонимно чак от Съединените щати.
Трудният избор и възкресението на шедьовъра
Пред Ватиканските музеи се изправя огромна дилема как да се постъпи оттук нататък. Обсъждат се три варианта: скулптурата да бъде оставена в осакатения си вид като паметник на човешката жестокост; да бъде реставрирана с видими следи от поправките; или да се извърши пълна, невидима за окото реставрация. Избран е третият, най-трудният път.
Ръководител на мащабния проект става Директорът на Ватиканските музеи проф. Деоклесио Редиг де Кампос. Реставраторите имат едно огромно предимство – преди инцидента са направени изключително прецизни гипсови отливки на оригиналното произведение.
Работата продължава близо десет месеца в импровизирана лаборатория около самата скулптура. Използва се специално лепило, смесено с прах от същия карарски мрамор, за да не си личат фугите. Липсващите малки частици са възстановени чрез вземане на материал от невидими, задни части на оригиналния блок. Майсторството на италианските реставратори се оказва толкова голямо, че след приключването на работата нито едно човешко око не може да открие къде са били белезите от чука на Ласло Тот.
Наследството на един безумен миг
След процеса Ласло Тот не е осъден на затвор поради очевидното си тежко психическо заболяване. Провежда две години на лечение в италианска психиатрична клиника, след което е депортиран обратно в Австралия, където прекарва остатъка от живота си в изолация от обществото, до смъртта си през 2012 г.
Въпреки че Микеланджело Буонароти е изваял своята „Пиета“ в самия край на XV в., за да бъде съзерцавана отблизо и да докосва душите на хората с интимността на майчината болка, безумният акт от 1972 година променя съдбата на шедьовъра завинаги.
През 1973 г. скулптурата е върната на своето място в „Свети Петър“, но вече зад дебела стена от куршумоустойчиво, нерефлектиращо бронирано стъкло. Днес милионите посетители могат да ѝ се възхищават само от разстояние. Прозорецът към духа на Ренесанса остана отворен, но човечеството беше принудено да го затвори зад стъкло, за да се защити от собствените си демони.
Още събития на 21 май:
- 1920 г. – Съставено е самостоятелно правителство на БЗНС начело с Александър Стамболийски.
- 1927 г. – Американецът Чарлз Линдберг завършва в Париж първия самостоятелен полет без кацане през Атлантическия океан.
- 1932 г. – Американката Амелия Ерхарт завършва в Северна Ирландия първия самостоятелен полет на жена без кацане над Атлантическия океан.
- 1969 г. – В САЩ палестинецът Сирхан Сирхан е осъден на смърт за убийството на Робърт Кенеди.
Родени:
- 1688 г – роден е английският поет Александър Поуп
- 1952 г – роден е американският актьор Мистър Ти
