„Пост-политика“ е относително стар термин, приписван на Бжежински след краха на съветското „нещо“, но ми се струва подходящо да го извадим пак
Ама разбира се, защо да не го извадим пак, при този homines ludentes-тип парламент. Защото в моя нов прочит то много прилича на неологизма „пост-истина“ и притежава относително подобни реквизити, най-вече като имитация на самото нещо. Благодарение на ужасяващия факт, че поради дигиталната революция стотици милиони се превърнаха в „медийни субекти“.
***
Последното, по моему, е в основата на всичко, което не е и все повече няма да бъде наред: когато самото технологично развитие връчи на „плебея“ негова собствена медия, той (обобщеният той) автоматично се превръща нещо като Терсит, иманентният простолюдник на Омир (о, даже не знаете как Омир всъщност му се подиграва!).
***
И, замислете се, в наши дни Терсит все повече управлява, и е гласовит – в разрез с русоистката мечта, че демокрацията априорно трябва да излъчва представителен елит.
***
Добре, де, в нашия случай - „елит“. Но все пак.
***
Днешното състояние на нещата е възможно да ви се привижда като краен, победил вариант на перикловата „оригинална“ демокрация (в която, забележете, само пълнолетните мъже се събират на агората и уж решават съдбините на полиса), но сега ни изправя пред огромен психологически и политически проблем. Защото нашата „пост-политика“ диктува, че едва 39% от гласоподавателите (които няма как да се съберат на една агора, за разлика от десетина хиляди атиняни през V в. пр. Хр.), решават съдбата на нашия своеобразен полис.
***
Да припомня все пак какво беше и е „пост-истина“: това е състояние, благодарение на социалните медии, в което обективните факти са погребани под лавина от емоционални и лични мнения. Между другото, „пост-истината“ не е строго американски културологичен продукт, не. В Китай ѝ викат нещо като „hou zhenxiang“ (произношението ми на мандарин е плачевно), а, да речем, в Испания – posverdad. За мен най-близо до „целта“ е немският термин – postfaktisch, и съответно немският Gesellschaft für deutsche Sprache я определя като че най-талантливо: нарастваща тенденция политическите и социални дискурси да бъдат доминирани не от факти, а от емоции.
***
Казано простичко, след дигиталната революция лъжата повече от всякога обикаля света за нула време, докато истината едва си нахлузва боксерките.
***
Вече разбирате накъде бия. В сегашната родна политическа ситуация големи части от населението са напълно готови да игнорират фактите и дори да приемат очевидни лъжи за истина. И не говоря за конспиративни теории, а за на практика „инструментални“ вярвания, които превръщат политическите послания – доколкото ги има - в „пост-политика“, и в която те на практика изчезват.
***
Така и ние заживяваме в т. нар. „post-factual age“, в който нищо не е това, което изглежда, но е и по-опасен. Ако позволите този софизъм, нищо не е това, което изглежда, а това, което само изглежда, че е. В политически смисъл говорим за пост-политическа комуникация, която дори вече не казва „аз ще ви направя средната заплата 1500 евро“, а мълчи и отмества дискурса към „ще видите вие“ (към лошите) и „доверете ни се“ (към, хм, добрите). И едно особено мета-мълчание.
***
Това мета-мълчание води до парадоксалното “communicatio in absentia”. Даже до “ex absentiae”, т.е. отсъствието поражда присъствие, „ние присъстваме, като ни няма“, и до неглижирането на медиите като посредник между „горе“ (властовата субектност) и „долу“ (всички ние, обекти на политиката).
***
Още нещо: ние – моите „вие“, надявам се - СМЕ и битуваме в оттеглената си реалност само чрез отдръпването си назад, чрез съзерцанието. Всичко друго, включването, създава риск от социална смърт. Защото вече сме преценени чрез социалните медии, които генерират припряност – а също и гибелна „лесност“ на възприятието. Помислете: чрез социалните медии не печелим, а губим време, защото те вече са вид императив и „самото нещо“. И всеки, който се противи, лесно би бил обвинен в мракобесничество или дори безразсъдство. Така попадаме в капана на неграмотните, лишени от магията на самоиронията.
***
Сегашната ни ситуация също така ми прилича по нещо на баснята на Езоп, в която Зевс и Хера насрочват сватбата си и канят всички животни, само костенурката не дошла и казала „ойкос филос, ойкос аристос“ (накратко „вкъщи ми е най-добре, кво ше ви идвам на тъпата сватба“), вследствие на което Зевс я наказва на носи „дома си“, т.е. черупката, цял живот. Близо век и половина преди Зенон и неговия парадокс, в който Ахил се състезава с костенурка (усмихнато човече).
***
А всъщност е още по-лошо. То, общественото при нас, вече три десетилетия тръгва от рефлекса на исторически бедния бъдещ политик, който няма никакъв забележим талант за народни дела, освен да изнасили държавата и да се накраде – защото е „нов” и, в по-общ смисъл, необразован. В генетичната му памет няма нищо от Просвещението, градивния индивидуализъм на протестантството, да не говорим за модернизма. Така българският политик (с малки изключения) изначално не е в състояние да възприеме разделението на властите – за него всичко е кланово, и поради колективистките кодове у нас още от студент знае, че няма смисъл да се опитва да надмогва системата, достатъчно е да се впише в съществуващото, а след това и да възпроизведе роднинския модел. Да, това е българският политик – нещо наглед антропоморфно, но с уродливо лице, досущ както Бейкън изобразява Люсиън Фройд. Единствените, които са избегнали исторически този своеобразен наш обществен капан, са смелите ни възрожденци – но святостта и решителността им е била пришпорена от чуждата светска и религиозна власт. Как да следваш Мамарчев, Раковски, Левски или Бозвели, когато днес „лошите” са твоите и доминират, а и са се погрижили винаги да бъдат в кавички?
***
Но да не ставам груб. Въпросът винаги е онзи „что делать“ на Чернишевски (в друг контекст, като отговор на тургеневските „Бащи и синове“, но с това ще се занимаем друг път). И сега, по моему, виждаме когнитивен шок не само при партиите, но и при анализаторите. Никой - повярвайте ми, познавам всички - не знае какво да се прави.
***
Едно е сигурно: неопопулизмът не е отговорът, защото митологично-предикатното мислене в политиката няма нищо общо с каузалното и инструментално-логическото. С други думи, няма да стане така, и така няма да стане.
***
On a different note: тия дни пак чествахме рождението на Левски, и тук ми се струва подходящо да дам думата на нечовека Захарий: „Ако нашите велики мъже не са можали да достигнат величието на европейците, то и в тоя случай те не са криви, а обстоятелствата и средата, които са препятствували на първите, са спомагали на вторите. Смело можем да предположим, че ако на Левски на мястото беше който и да е, то неговият кураж и надеждите му щяха да се разбият още в началото на неравната борба. Човек, който захваща от а, б, против когото е всичко – такава смелост, такава вяра в бъдещето!“
***
И като споменахме Левски: да добавя с необходимото културологично смирение (понеже наскоро пак слушах стандартните държавни глупотевини за Него, и с голямо извинение за непривичната сантименталност): отвъд патриотарските изявления, отвъд чистата идолатрия и програмираната още от соц-а мета-самоидентификация с героя, не ви ли става някак простичко тъжно за този изоставен от всички човек, написал „Народе“ с четири въпросителни? И то през есента на 1872, четири месеца преди да бъде обесен, когато цялото му непомеримо дело – поради предателства, поради „азиатската ни бездеятелност“ (Каравелов), и най-вече поради повсеместния СТРАХ, - изглежда провалено? Помислете: „проектът“ на живота му, всичко, в което е вярвал, му е приличало на напразно, всичко това е „всуе“. Какво ли е чувствал този човек от плът и кръв, за да тръгне обезверен да бяга към Влашко с комитетската архива в дисагите на коня на Никола Цвятков? И какво ли е чувствал после, каран с каруца до София, неговата Голгота?
***
Сам.
***
Метафора за цялата ни българска участ.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
