През деня ние неуморно изграждаме, но те през нощта без пощада рушат
Този път ще започна с нещо леко „чораново“ („Cioranesque“ звучи още по-добре, защото той пише на френски), в контекста на най-новото старо разделение на българското общество.
***
„Леко“ и „Чоран“ в едно изречение няма как да съжителстват, затова се надявам, че се разбираме от първа дума.
***
Та: след като ни е позволено заради въображението да се връщаме назад по пътя, изминат от живота, и да прегазим с гумените ботуши на ума тресавището на етапите от социокултурното развитие, значи сме в състояние да проследим в обратен ред и хода на историята. Този път назад се превръща в необходимост за всеки, който се е откъснал от тиранията на общественото мнение (особено днес).
***
И пак великият Чоран: „Когато човек вече НЯМА ПРЕД КОГО да желае да бъде на висота, защо да хаби сили“?
***
Добавям: защо трябва да се стреми да бъде някакъв, да вярва, че образователно (само)построените все още имат изконното право да наставляват като „даскали“.
***
Защо изобщо да хаби сили въобще да БЪДЕ?
***
Освен ако до последен дъх не споделя просвещенската по същество идея, че – каквото и да се случи – той или тя имат мисия. Ако нямаме такива хора – учители и мислители, - с нашата версия на Просвещенското, с голямото наваксване спрямо европейската мисъл, ако нямаме откликващи, от децата до последната чугунена бабичка - по-добре да „сгъваме цирка“, ако не ви дразни тази някак разблезианска фраза.
***
Има нещо, което ретроактивно ме нервира, и е валидно и в днешния контекст, а склонността ми към самоирония все още не успява изцяло да го потуши. Аз израснах, образно казано, облечен във фланелка на „Айрън Мейдън“ (и на “ZoSo”-то на Зепелин, и на дисперзията на светлината през призмата на Сторм Торгерсон за “The Dark Side Of The Moon”), и за мен най-пейоративното нещо на света беше „сръбското“. Най-вече, разбира се, в музикален смисъл (като „турбофолк“), но и като обща културна девиация - късното ни соц-преклонение пред всичко „югославско“, пришпорено при нас от липсата на културна и всякаква свобода.
***
(Между другото, Ален Исламович ме „предаде“ – от юго-роклегенда с „Дивие ягоде“ и „Биело Дугме“ стана турбофолк певачица.)
***
В моя детски свят „сръбското“ беше повод за истински срам; аз пък съм и музикант, вкусовете ми са високи априори, и всяко проявление на този срам (който често заграбваше от миксолидийския лад, т.е. от османското наследство на Балканите) ме изпълваше с детско възмущение. После този срам от балканското се превърна в културен код на различието и въобще идентичността – аз съм “The Wall”, а други, широки слоеве от населението, не само нямат нищо против Весна Змиянац или подобни „музики на долницата“, ами след определен час вече копнеят за нещо подобно.
***
Да, културен cognitive bias, ясно.
***
Забележете обаче: имам предвид само променените културни кодове, според които контекстът се изврати заради българската имитативна чалга. И че от близо 20 години пребиваваме в нея. Първо бяха задигнатите „кавъри“, после „балкантото“ на Слави, докато се стигна до ситуацията, в която вече две поколения са жертви на масовата чалгаризация, и справедливо биха казали, аре, бе, кво толкова, отпусни се.
***
Не успях да се „отпусна“, но това вече няма значение. Въпросът си остава как да построим мост на мисловните модели между „долния“ и „горния“ свят - като, за начало, предлагам да не ги наричаме така. Моят вечен пример са държави като Полша, Чехия дори Румъния – там няма османско наследство, въпреки че и те си имат своя „чалга“ (в Румъния специално има една muzică populară, чисто циганска). Няма как да компенсираме бързо геополитическия факт, че познаваме и османското, и руското, но вие, образованите, можете да се противите и да обяснявате, след като образователната система не го прави.
***
Знам, че е трудно. Че усилието не си струва, и всичко отдавна е загубено, ако погледнете по-голямата част от „милениалите“, за които чалгата е напълно окей. Но аз ще си призная една вечна и нерешима слабост: все още се терзая, че неукият не се влияе от интелектуалното и културно наследство на света, все още се чудя как да му хвърлим спасително културологично въже с пояс накрая, все още не се отказвам от модернистките си идеали още от 90-те, когато всичко това все още изглеждаше (измамно, може би), че е постижимо.
***
Да намигна: whoever saves one life from chalga, saves the world entire.
***
Всъщност ключът към тази евентуална подадена ръка от знаещите, колкото и малко да са те, за пореден път e в смирението; защото априори колективистична култура като нашата произвежда предимно двуполюси, без почти нищо по средата.
***
Историческите и дори моментните двуполюси са донякъде ясни, но заради всеобщата възможност за достъп и прилагане на „лична медиа“, пострадаха най-лошо. Ако ми позволите да се пошегувам със словосъчетанието „биполярно разстройство на личността“ (което иначе никак не е за шеги), ние пак попадаме в него, в самото „чернобяло“ Него: било то по темата „русофили-русофоби“, било то по теми като „сложно-просто“.
***
Последното ме вълнува най-много, като културолог: българският “nous”, включително медийно, е разломен на две като че необратимо; и нашенското „бе ти ли ше ми кажеш“ сякаш става апотеоз на тази двойственост.
***
Пришпорена от еднаквите възможности. И Алеко, и героите на Алеко да изказват, забележете, „валидно“ мнение.
***
Къде сбъркахме?
***
И защо усещането е дебеляновско – през нощта неуморно изграждам, през деня без пощада рушат?
***
Рушистите те? (намигващо човече)
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
