Пак ни убягва важното
Знам, знам: умът пресмята, духът копнее, но сърцето си знае своето. Затова никога не забравям Кирил Христов, най-киселият български интелектуалец: зидана без разум и на гнила почва, българската сграда днес отново рухва. В кошмарите ми ние, малцината, вече не можем да я спасим.
***
Ма защо така прокобно и с „лошо“, нали очакваме промяна, ще кажете вие. Ahahhaaah, ще кажа аз, „милениалът“ – виждал съм твърде много случаи, в които любовта си отива без време, а участниците в нея, страдайки от ефекта Дънинг-Кругър, не са забелязали, че я е нямало априори. Включително - и най-вече - политически.
***
Ще опитам някак заобиколно. В момента в Лондон се играе пиесата на неподражаемия Том Стопард „Leopoldstadt“. Стопард, разбира се, е евреин, и почти цялата му рода е погинала в Холокоста (ако не помните). Разправя се, най-общо, за виенски евреи в края на 30-те и как да се справят с ужаса след Аншлуса, затова той там задава велик въпрос – може ли културата, per se, да противостои на варварството. Отговорът, разбира се, е очевиден, но поражда и следващи съждения – политическото варварство не може да изкорени културата.
***
Но Стопард не спира дотам – той твърди, че И културата не може да изкорени варварството, сякаш по някакво древногръцко митологично понечване.
***
Забележете нещо забавно: най-тъпите, грозни и груби копелета в олимпийския додекатеон, Хефест Куция и Арес, са били „съпрузи“ на най-красивата на света, Афродита. Преведено от гръцко-митологично, те някак си я предават и я „ползват“, когато им скимне, щот при древните елини няма „girl power“ и Гъртруд Стайн.
***
Обаче в наши дни не е забавно, особено след случаите на убити момичета след серийно домашно насилие у нас. Да оставим олимпийските богове и културологичния анализ и да се запитаме: уважаваме ли достатъчно жената по принцип? Или все така я смятаме за „негърът на света“, ама буквално, не по Джон Ленън?
***
Да, Тя (неслучайно с главна буква), понякога размахва своята мулета (онова, розово-червеното, tercio de muerte) пред нас, като тореадор пред обречен бик в корида, дразни ни, но тъкмо търпението ни прави мъже, а също и нещо, което популярно се нарича „джентълментсво“.
***
Тва последното означава, че като вече не можеш да понесеш, че е права, удряш стената или преглъщаш, а не нея. Дори да те е предала. Ако изобщо ще удряш нещо.
***
Защо ли? Ще повикам на помощ самия Сократ, моят друг „татко“. Той цял живот (според братчеда от Егина, Платон) се опитва да формулира „добродетели“. И той пръв си задава въпроса какво е „красота“ – т.е. „хоморфИя“, според ранния термин. И също така пръв конструира самото разбиране за „красиво“ и „грозно“. Т.е. Сократ се оказва нещо като първия инфлуенсър. Уви, не е разполагал с необходимите там филтри, и е останал в нашето съзнание като плешив, червендалест старец с къдрава, нехипстърска брада.
***
Та, сериозно: по време на класическа Атина (5-4 в. пр. Хр.) елините вече са развили (Фидий!) бъдещи арт-навици като пропорция, симетрия, баланс и Хармония (която по-късно в Рим ще „стане“ и богиня). Но знаете ли защо? Заради така омразната математика и любимата музика. Всичко тръгва от Питагор, а Аристотел просто изобретява „златното сечение“ в своята Етика. Идеята, че кое е красиво зависи от личното мнение, е значително по-късна. Както и философските въпроси тип „абе, сега, това нещо красиво ли е, само защото ние го намираме за красиво, или то е априори красиво, и трябва да го възприемаме като такова“ (Шопенхауер), както и „има ли разлика между природно красиво и създадено от човека красиво, и каква е тя по-точно“ (Цветков).
***
Той даже колегата Парменид си блъска тиквата по тоя въпрос, далеч преди Аристотел, с което пръв създава бъдещата „естетика“ като поддисциплина на философията. Това, преведено за днешните GenZ, бе звучало така, извинете за английския, щот те, нали го знаят тоя език по рождение: “At various times in history, the emphasis of aesthetics has moved from what constitutes art to the religious or socio-political significance of works of art, a general theory of our appreciation of art and how we perceive it, and the process of artistic creativity itself. Philosophical and ethical problems are also raised when considering such matters as the authenticity of a work of art or the sincerity of its creator.”
***
Преведено с две думи? Ако не развиваш вкуса си чрез самонадигане (и не цениш традиционно красивото), никой няма да ти го преподаде.
***
Но аз се отклонявам тук. У нас въпросът за варварството v културата като че е решен окончателно.
***
Die Endlösung, ако позволите. След серия „политици“ през последните 30 години, които сякаш искат да приключат културата. И с културата.
***
Нищо, де, част от въпроса беше да бъдем джентълмени към жените. Те не са придатък. Да си спомним и да спазваме думи като helpful, concerned, chivalrous, sensitive, attentive, appreciative, generous.
***
Извън крайно феминисткия идиотизъм – just be nice at all times. И, най-вече, без психологическо насилие, което често е по-смазващо и от физическото.
***
Presque-vu, anyone? Не, дезоле, нищо не се повтаря. Ние всички сме побъркани (както казва Чешърският котарак, преди да изчезне), но не умеем най-важното – да се обичаме без заобикалки, без задни мисли, без страх. Знаем, че никой никого никога не спасява – и все трябва да се оправяме сами, колкото и обаятелен да е прозелитизмът. Да изчезнеш е лесно. Трудно е да си налице.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
