Б ългарският политик (само като обобщен образ, забележете), е зомби-проекция на българския избирател. Той не води, а следва. Ослушва се внимателно и, като по Стивън Кинг, най-често се превръща в зла, безсърдечна гротеска на изначално „добрите” свои родители, съответно – гласоподаватели. Родителите му, вероятно изградени и неусетно смазани като опит за размах на мисълта преди 1989, са му нашепвали, че трябва да влезе в политиката, за да се „оправи” в живота. Ако поровите в съвестта му, ще откриете примитивно хитряшкото и по начало неморално обяснение, че „няма как иначе” - sic faciunt omnes. И ще е прав, на съвсем първично ниво – у нас, ако не си един от нас, не си от нас. У нас е опасно да не си от нас.
***
Гледам кво става и много ми прилича на обратното на „панангелиона“, ако имаше такова нещо. Никой не знае кои са серувими, херувими, архангели и обикновени тъпи копелета.
***
Има и чисти „вентрилоци“, които говорят от името на своите политически кукли.
***
А сме забравили най-важното, научено от Камю и неговия „Митът за Сизиф“ – че смисълът е в постоянното бутане на камъка нагоре, а не в невъзможното му избутване и непостижим краен резултат.
***
В такъв случай, как да функционира тази държава? Много просто – те са евпатридите, пентакосиомедимните, съвременната родово-племенна „аристокрация” от парвенюта, а вие сте демосът, метеките, занаятчиите и въобще, по-леко или по-тежко онеправданите. Вие дори не подозирате в какви сложни, законно-незаконни отношения се оплитат те, особено сега, при уж преговорите, и какви неумолими правила действат там, където става въпрос за наистина много пари. И моята епиктетова прогноза е, че тъжното, гротескно, „пупаво” време (по Радичков), в което живеете, ше продължи.
***
Защото, както знаем още от Анаксимандър, няма такова нещо като стазис, стоене на едно място. Или се движиш напред, или се движиш назад. Но моят извечен кинизъм казва, ако позволите, винаги назад. Дори ще извикам на помощ Хофстеде – колективистичните култури, каквато сме ние, обикновено не успяват. Вижте Италия, колкото и да я обичаме, културно и всякак.
***
Важно отграничение, с което ми се налага да се сблъсквам от три десетилетия насам: има чувствителна разлика между западното възприятие за техните собствени попкултурни феномени и нашето. Нашето е вторично и почти напълно безкритично – не само поради информационното затъмнение през соц-а, което влияе и досега трагично на вкуса ни, а и – парадоксално – при днешните информационни сатурналии. Причината е проста: винаги сме били в периферията на модерността. Нямаме традицията на истинската музикална критика относно западните групи, а приемаме априори всичко за велико. Пример: Beatles For Sale в Англия традиционно се смята за слаб албум, но ние тук няма как да знаем – заради вторичното възприемане.
***.
Рудиментарният проблем с управляващата ни класа: ако си политикът Мечо Пух и се заклещиш в дупката на Зайо поради преяждане, днес има голяма опасност киселият и потиснат Ийори, т.е. една определна партия, да се възползва и да те накаже със своята голяма опашка. То и така ще стане, помнете ми думата.
***
Но да стискаме палци. Ние – на ръцете, някои – на краката.
***
Изходът? Няма готов, досущ като при вярата. Самопораждане и самовъзпроизвеждане – като при всеки органичен процес, например ученето. Плебсът все още недоразбира как всичко е напълно необратимо. Знаем го само ние, които общуваме с противника, и това е нашият последен шанс да не спазим своеобразната омерта. Само едно наше свиване на вежди пред „олигархичното” може да направи повече от целия ни, несъстоял се Евромайдан.
***
Автоедификация – ето, дори измислих нова дума.
***
А що Талес? Ще умрете от смях. Някъде през 6-ти в. пр. Хр., Талес от Милет става нещо като първия мислител изобщо, щот мноо се дразни от тогавашните обяснения за живота. Пръв от досократиците, той се пита, ма не трябва ли да се питаме защо сме тук, къв е тоя свят и защо изобщо съществуваме в него? Представяте ли си го – ходи напред-назад и задава некви екзистенциални въпроси, докато тогавашните хора вероятно се викат, ми тоя е луд леко, да бъдем благосклонни, не е добре човекът.
***
Ето още двама, които никак не са „добре“ – Анаксимандър и Анаксимен. Те са първите, които казват, че учениците им имат право да поставят под съмнение тезите на своите учители, с което – по моему – правят и първата културна революция. Анаксимандър е нещо там ученик на Талес и някак се нервира от тоя простичък факт – много го и яд на учителя, който го бие по главата и твърди, че водата е основата на земята, и че земята някак „плува“ върху нея. Още по-забавно става, когато се появява и Анаксимен, ученик на свой ред на Анаксимандър, който пръв твърди, че Земята е плоска, и не се „рее“ над водата. Заради което Анаксимандър го хлопва по главата с парче от питос (глупости, разбира се).
***
Но Анаксимен е важен: първо, с това, че е вид гуру на идиотите-плоскоземци, и второ, защото пръв измисля спора. Не се шегувам, освен ако някъде в древната китайска цивилизация няма по-първопроходец – тъкмо на Анаксимен дължим факта, че днес спорим с хегелова теза v антитеза в платформата на простите, т.е. Фейсбук.
***
За дошлите по-късно напомням нещо древноримско: tarde venientibus ossa. Т.е. според онзи пир на олигарха-новобогаташ Трималхион, завещан ни от трагичния солташак на Нерон Петроний: за закъснелите остават само костите, т.е. месото отдавна е изядено.
***
Хайде и нещо от Радичков, ако позволите, защото след Яворов и Вапцаров той е сякаш нашата съвест на 20-тия век: „Много надежди помня от детските си години, накъдето и да се обърне човек тогава, беше пълно с надежди. Те се раждаха и умираха пред очите ни, но все някъде в някое ъгълче на душата оставаше тайната вяра, че ще се сбъдне някой ден някоя от нашите надежди.“
***
Ерго, лекичко с надеждите.
***
Да вярваме обаче и в Маркес: не прекалявайте с борбата с живота, най-хубавото се случва неочаквано.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
