А защото не предвидих Сушата...
А защото хвърлях камъни
по всички изворни места...
Дъжд!
Дъжд няма да вали.
Не ти се вярва? Не ти се вярва?
За капчица сърцето те боли.
Но дъждът го няма...
Димитър Василев
Не знам защо когато прочетох за Вашия конкурс, в съзнанието ми като мълния проблясна фраза от една моя много любима песен на група “Диана експрес”, по текст на големия български поет Димитър Василев. Винаги когато я слушам, думите “защото хвърлях камъни по всички изворни места, дъжд няма да вали” карат сърцето ми да забие тревожно и да ме стисне с костеливи пръсти за гушата. Защото лекомислено изсякохме горите и изравнихме планините, за да ги пренесем в градовете си под форма на бетон. Нищо, че през последния месец ни удави и в прекия, и в преносния смисъл, но този път защото хвърляхме боклуци във всички речни корита. И пак, защото липсваха горите, и преразпределихме планините.
Имам си село – от онези малките, почти изчезващите, на петдесет километра от града, в който живея. През него минава малка рекичка. Малка рекичка, през малко село. В детството ми - преди трийсет години, беше доста по-голяма и по-буйна. Може би, защото аз съм била малка. Селото беше пълно с хора. И реката беше пълна, жива, звънтяща. По бреговете ѝ винаги се чуваше смях на деца, викове на жени, които перяха или гълчаха малчуганите. Камъните блестяха излъскани на слънцето, а по раменете на мостовете като пъстри цветя грееха ярките цветове на проснатите черги, одеала и губери. Хората се грижиха за нея, защото тя беше извор на живота им – да ги нахрани, да напои и тях, и животните им, да ги окъпе в летните жеги, да приюти под сенките на дърветата си в горещото пладне уморените работници, прибиращи хляба от нивите.
После, полека лека, селото започна да замира. Сякаш и реката си отиваше с него. Започна да линее, да съхне. Бреговете ѝ започнаха да обрастват първо с храсти, а после и с дървета, които на места вече са почти непроходими. Някога чистите камъни сега са покрити с мъх. По дъното започна да се наслоява тиня. Почти изчезнаха кротушките и така характерният за нея кръгъл, червен речен рак. А някога мъжете обуваха големи гумени ботуши, мятаха плетените мрежи на рамо и ходеха за риба и раци. А ние децата, подскачахме насам- натам с кофички в ръце, викахме – все ни се караха да мълчим, за да не плашим рибата, и бяхме безкрайно щастливи да пипаме уловените рибки и рачета или уж случайно да цопнем във водата.
Гласът на реката стана плътен, притихнал и тъжен, потъващ в задушаващата я растителност. През лятото съвсем изтъняваше и пресъхваше непредвидила сушата, която ние ѝ предопределихме. Хората станаха небрежни, немарливи и дори лоши към нея. Остаряха и вече им беше по-лесно да изхвърлят боклуците си в нея, отколкото да се погрижат да ги изчистят, както правеха навремето. А и нали вече нямаше добитък и деца, пък и вода прекараха до всяка къща...
Понякога съм ходила да чистя изхвърлените бутилки, буркани, гуми, железа, строителни отпадъци, треви от дворовете и разни други неща, но това е капка в морето. Защото всички продължаваха отново и отново. Тогава, когато завалеше малко по-силен дъжд, тя сякаш се разсърдваше и си отмъщаваше на нас, като не искаше да приеме придошлата вода или по-точно - нямаше къде да я прибере. Газила съм до колене в ледена, кална, бучаща вода изпълнила дерето пред къщата ни, за да разчистя затрупаното с боклуци място, където се оттича в реката. Събаряла е мостове и бреговете си, влачила е трактори и ремаркета, когато няма от къде де мине – сякаш да измие срама и мръсотията от себе си. Добре, че не е имало жертви. И след това боклукъът отново се повтаря. И в детството ми съм я виждала луда, пълна и мътна, но след това светваше пречистена. А сега остава тъжна, самотна и неразбрана.
Тази пролет с група ентусиасти и съмишленици ходихме да чистим Поморийското езеро. Беше прекрасен пролетен ден - един от първите слънчеви априлски дни. Морският бриз подухваше леко, колкото да разхлади. По гладката повърхност на езерото този немирник носеше бяла, плътна, гъста пяна, като изхвърлена от центрофуга на пералня. Никой от нас не разбра каква беше. Разделени от тясна ивица камъни, оформени като път и пясъчна ивица за летуващите туристи, от другата страна се плискаха водите на морето. Останахме изумени и без дъх от боклуците, които събрахме. Те бяха от “най-обикновени” бутилки, торбички, чашки за кафе, джапанки, фланелки, тубички от плажни масла, кутийки от бира и безалкохолно, фасове, костилки от плодове, салфетки, вестници, омазани с храна, до невероятните хладилник, шезлонг, кухненски шкаф, гуми за коли, строителни отпадъци и още и още. И това в сърцето на плажа, пред погледите на почиващите и от самите почиващи – сякаш всички са ослепели от яркото слънце и не виждат смрадта около тях.
През последните дни навсякъде се задава един въпрос: “Кой е виновен за непочистените дерета и незаконната сеч? Кой е виновен за бедствието?”. Никой обаче не зададе по-важния за мен въпрос: “Кой е виновен за замърсяването на деретата?”! Защо вечно търсим вината в другите, а забравяме за себе си?
И сега след водния ад сполетял Варна и Добрич не знам – да скърбя, да съчувствам, да помагам ли или да проклинам нас? Или може би по-важното – да възпитаваме и малки и големи, и по-образовани и по-необразовани, и обикновени и политици, и богати и бедни – повече така не може! Трябва да се грижим и даряваме любов на природата, за да ни има нас. Стига с това безхаберие! Защото хвърляме камъни по всички изворни места и запълваме с боклуци всички речни корита! Защото дали след суша или след потоп – нас, хората, няма да ни има!
