М оята река идва от детските спомени, идва от детските ми фантазии, идва и днес в сънищата ми.
Всеки човек е играл някога, някъде край река или рекичка, носи детския спомен, който събужда усмивка... отекват щастливи викове, съживява се образът на деца, скачащи и плискащи се с вода.
Сегашните деца познават ли поне една река? Играли ли са безгрижно във водите й? Какво ще остане в съзнанието им от детството?
Считам себе си за щастливка, защото в моето детство имаше реки и рекички, буйни потоци и високопланински бистри извори.
Длъжници сме на днешните деца. Колко от тях са почиствали корито на река, колко са наблюдавали живота в реките, колко са посетили резерват с река?
Първообразът на Моята река тече в Странджа, тя е мистична, необикновена, като самата планина. Къде извира, коя е... Нарекли са я Бяла река. Тече в горите на Странджа, тя е кристално чиста, мие камъните, обрасли с мъхове и още нося спомен за леденостуден допир с водата й...
Забележете – Бяла река...Народът ни обича белия цвят, обича бялата лястовица, като символ на щастието, обича бялата премяна на невестата, бялата люлка на децата ни, обича да му е замазана къщата с бяла боя...защо ли? Защото е мъдър българинът. Белотата е чистота, но тя е и символ на далечната ни Прародина, където реките са се раждали от белите снегове.
Помня как играех с моите братовчеди край Бяла река, а край нас стояха бащите ни, които вече са в отвъдния свят. Затрогваща картина, в която присъства първата позната ми река.
От този образ тръгва събирателния образ на Моята река. Онази, почти като в приказка, дошла от древността, с буйна и чиста вода, с красива растителност и животни които пасат покрай нея, без да се притесняват от хората...образ на река като в Рая.
Моята река пресича страната ни надлъж и нашир, тя извира от прекрасната Рила и се влива в Черно море. Тя е героична, епична, величествена като Балкана. Тя е символ на българския ни корен, на силния български дух.
Когато кажа България – моята Родина, тя е събирателен образ на Балкана, морето, полето, езерата, реките. Страна като „една човешка длан”., но със стотици реки. Моята река не е в списъка на всичките 325 реки с дължина повече от 20 км...не е и сред 32 - те реки с дължина над 100 км...Няма я сред азбучника от А до Я на българските реки – не е нито Арда, ни Арчар, не е Ахелой или Бели Вит, не е Велека, Въча, Ерма, ни Искър, даже не е и Дунав. Не е Крива река, още по – малко Дяволска река...не е Господаревска, нито Голяма река, не е Малка, нито Луда, не е и Стара, не и Суха, още по – малко Черна...Но тя е в сърцето ми, пенлива, буйна, чиста и преминава шубраци, била, долини, безброй препятствия, докато накрая щастлива и укротена се влива в морето.
Както мъдреците са казали, важно е как преминаваш по Пътя, така и за реката е важно как преминава през нашите спомени, през нашите дни, как ще продължи Пътя си в бъдното и как ще ни омае и ще ни даде от своята сила, за да съхраним духа си.
Вярвам в мъдростта на българите, вярвам, че ще пребъде страната ни, ще съхраним водите на реките си, защото не може хората , които обичат бялото и святото, да почернят реките си. Може да сме малко, шепа – будните, но ще крещим, ако е нужно, ще застанем до реките си, за да не позволим на черното и сивото да пометат Бялото.
Заслужаваме да имаме бели и чисти реки, за да могат утре децата ни да носят спомена в сърцата си за тяхната Бяла река.
