Несигурността и разпадането на социалните отношения в обществото са основните причини българите да се определят като нещастни, коментира антропологът от БАН доц. Валери Личев.
Според доклад за световното щастие българите са сред 10-те най-нещастни народи в света. В същото време тази година Институтът за социални изследвания и маркетинг излезе с данни, че българинът не е нещастен, а по-скоро предпочита да се представя за такъв и да не споделя щастието си по различни причини - от страх, от завист, от суеверие или защото не смята, че останалите обичат да слушат за чуждите успехи.
Кои са причините, за да се чувстваме нещастни?
Според Личев това се дължи на "атомизацията" на обществото, липсата на пълноценни междуличностни връзки и на сигурност за бъдещето.
У нас има стар страх, плод на суеверието, че назоваването на нещо може да има причинно-следствени последици. Неслучайно имената на болестите - например шарка и чума, не се споменават в традиционната култура, тъй като се вярва, че с назоваването им ще бъдат призовавани, и се използват заместващи, описателни имена, например "блага леля", обяснява той.
Освен суеверието експертът вижда и други мотиви. Ако човек се определи като щастлив, той ще афишира емоционално превъзходство над другите, които е много вероятно да бъдат раздразнени от подобен тип откровеност.
Така би могъл да събуди тяхната прикрита агресия, която да се прояви като завист, обяснява Личев. Това, отбелязва той, е архаичен феномен, съпътстващ ни още от кърмаческа възраст и изразява желанието ни за разрушаване на "по-добрия", превъзхождащия ни обект.
Щастието става толкова по-проблематично, колкото по-силен е
разпадът на междуличностните отношения
По-адекватно според него обаче е обяснението, което свързва негативната оценка на психичното състояние с несигурното бъдеще. Човек се адаптира не само към природната среда, но и към социалната.
В стабилна среда човек може да проектира успешно своя живот и да живее съобразно собствените си проекти. В несигурна среда като българската обаче дългосрочни планове не могат да бъдат правени, коментира Личев.
С атомизацията на обществото проблемът се задълбочава. Разпадът на социалните отношения води до изолация и всеки започва да живее в самота.
Щастието става толкова по-проблематично, колкото по-силен е разпадът на междуличностните отношения. А по принцип българинът не обича да разчита на другите (казваме: "На вълка вратът му е дебел, защото сам си върши работата").
Самотният индивид обаче не може да държи под контрол всички обстоятелства на живота си. Поради тази причина бива лишен от дългосрочни планове и визии за живота си,
а когато не може да контролира живота си, губи и сигурността си за бъдещето
Според Личев у българина "нещастните" оценки са породени именно от несигурността на живота му, от една страна, и от неспособността му да вижда в другите източник на подкрепа и доверие, от друга.
Там Личев намира и основната причина за липсата на стабилно чувство, което да се определя като щастие - в отсъствието на пълноценни междуличностни връзки.
Веднъж озовал се в спиралата на нещастието на атомизираното общество, човек няма особено големи шансове да се измъкне от порочното циклично завихряне в нея.
В наши дни ценностите стават все по-индивидуалистични
Разпадът на социалистическата система породи институционални, а на тази основа и ценностни дефицити. Личев цитира и Жак Атали, който отбелязва в своята "Кратка история на бъдещето", че ако човекът бъде сведен до пазарна стойност, той ще изчезне.
Според българския учен обаче този процес вече се реализира у нас.
Експертът вижда изход в утвърждаването на нов тип ценности - неиндивидуалистични, алтруистични, но смята, че това ще бъде направено, според утопията на Атали, от бъдещите "трансчовеци" - нов тип елити, чиято поява обаче може да се очаква най-рано след 50 години.
В определена степен българинът все още може да бъде описан в духа на възгледите на Ерих Фром като "беглец от свободата", смята Личев.
Авторитаризмът на съвременната политическа култура е плод именно на вярата, че е по-добре да възложиш отговорността за съществуването си и за вземането на решения на някой друг, вместо сам да се изправиш срещу проблемите, от които бягаш.
