Нужни са нови тенис кортове, а не поздравителни телеграми

... Преди канонадата от депеши, телеграми, поздравителни адреси, телефонни поздрави, посрещания и подобни бляскави прояви на припознаване на успеха, да не кажа присламчване към него, простете за резкия тон, си пожелах държавата да се вслуша поне веднъж, поне този път, в невинно-искрените думи, които Цветана Пиронкова изрече не пресконференцията след победата над втората в световната ранглиста Винъс Уилямс.

Пиронкова каза няколко неща, от които боли.

На въпрос колко тревни тенис корта има в България каза "Всъщност нямаме нито един".

После, когато я попитаха дали тенисът е популярен в родината й, допълни: "Много деца го играят."

А на въпрос как се учат децата на тенис в България, тя продължи: "Няма тенис академии в България. Има тенис клубове."

И накрая завърши: "За мен Уимбълдън е като религия."

Същественият въпрос, който не беше зададен, е как точно в България Цветана Пиронкова израства до ниво, което й позволява да играе на полуфинал на Уимбълдън? Или не само в България, навсякъде по света.

Юлия Берберян даде отговор по-късно, като подметна какво всъщност е коствало това на семейството й. А е струвало много.

Защото - в мнозинството от случаите, за да се стигне до това ниво се започва с тренировки от 5-6 годишна възраст. Ще видите тези деца на много места - едва навършили 8 годинки, а вече отиграват отлично форхенд и бекхенд, ударите им са ефикасни и мощни. Сервисът им е силен и точен.

Така са усъвършенствали адаптирането към топката, че понякога не може да повярвате, че на корта е едно дете. После - волета, скъсени удари, сечени топки ниско над мрежата, кратка подготовка и бърз завършек на всеки удар.

Когато станат на 17-18 години, зад гърба си вече имат хиляди отиграни топки, хиляди часове на корта или казано по-просто - десетина години зад гърба си.

Ако родителите им имат сили и средства, следват напрегнати уроци с по-добри треньори, участия в малки турнири, после устремен поглед към професионалните квалификационни турнири. И още - пътувания в чужбина, хотели, застраховки, екипировка, такси, безброй други разходи. В крайна сметка, екселската таблица често грейва в червено.

Далеч съм от мисълта, че държавата трябва да помага на професионалните тенесисти, да плаща хотелите и да купува самолетните им билети. Те са големи, да се оправят сами.

Държавата обаче има ангажимент към малките. Защото те са малки и няма как да се оправят сами. Ако искат да поиграят на тревен корт, могат да го направят в градинката, но не могат като големите да отидат и тренират в чужбина. Ако искат добра тенис академия, няма как да я намерят в чужбина, защото я търсят в България.

Държавата трябва да помага в тренирането на малките тенисисти, в поддържането на наличните тенис центрове и изграждането на нови. Обещанието от края на миналата година, че ще се изгради национален център за тенесисти, трябва да се осъществи. 

В този смисъл някак на място дойдоха думите, че е добре някои хора мъничко да се снишат и да отделят от времето си да помислят за стратегия и финансово обезпечаване развитието на този спорт.

Аз съм последният, който пледира за поредната финансова дотация, която да се изсипе в определена сфера. Една държава трябва да влага най-много пари в образованието и здравеопазването си - това би трябвало да е ясно на всички.

Тенисът обаче, този особен аналогов спорт, твърде далеч от дигиталните приумици на новото време, сякаш съчетава образование и здраве в едно. Малко са точно тези интелигентни спортове, които могат да се похвалят с това...

Пълният текст на коментара на Константин Вълков прочетете на dariknews.bg.