Макар и крайно омерзени от масовото и несекващо политическо омаскаряване, мнозина българи вече съзират и назовават дълбоките и крайно драматични обществени проблеми отвъд ченгесарските скандали.
Защото във времето на безкрайния и мъчителен преход и сполетялата ни криза политическа класа и управляващи неглижираха същностни хуманитарни и ценностни пространства от българския живот.
Решими, но неносещи бързи партийни и икономически дивиденти проблеми се натикваха в скритото двойно дъно на някакъв хипотетичен куфар, който да помъкнем, когато му дойде времето, например.
Ден да мине, друг да дойде
Безотговорно се омаловажаваха традиционно стожерните по нашите земи духовни качества като морал, човеколюбие, култ към образованието, чувство за справедливост и солидарност за сметка на утилитарни цели, социален фалш и фасаден популизъм.
На Бойко Борисов и неговото правителство сега се падна да нарами куфара и да овладява и зейналото с всичките си чудовищни нравствени деформации двойно дъно на изминалите години.
Погрешните или пък недопроведени реформи в здравеопазването и образованието, в съдебната система днес поставят в ступор не просто обществото и всеки отделен човек, а направо отварят кутията на Пандора.
От нея изпълзяват лекари, забравили Хипократовата клетва, съдии и прокурори, загърбили правото в името на Мамона, висши държавни служители, плюли на обществения си дълг, свещеници, пуснали търговците в храма, и най-страшното, децата ни, отвратени до дъно от училището.
За конкретността на всекидневната болка
Казвам всичко дотук, не защото съм в пристъп на публицистичен патос. Казвам го като трезвомислещ и разумен, врящ във всекидневната родна супа човек.
Дъщеря на лекари съм, познавам съдбовния смисъл на тази професия и ми се крещи от болка, когато цялото съсловие бива демонизирано и наричано "мафията на белите престилки".
Но още по-страшно ми се крещи за момиченцето, починало от операция на сливици в ИСУЛ през ХХІ век.
Майка на осмокласничка съм, ужасена от образователния абсурд, но също тъй знам, че винаги се появява поне един свестен учител, за който децата ни да се заловят като за сламка в бушуващия океан на безсмислието.
За факта, че на два пъти ставам жертва на съдебната ни система не ми се и отваря дума. Думата ми е за друго: в България стигнахме дотук човекът да престане да бъде фокус и ценност за другите човеци.
Но може пък тъкмо сега, в епицентъра на изпитанията, да мобилизираме останалите си сили и морален ресурс, и да се справим.
Кураж за подобно допускане ми дават все по-активните граждански сдружения и все още непокварената съпричастност на министър-председателя Борисов с реалното страдание и конкретната болка - все едно дали със студуващите в Шумен или с родителите на Гери.
