България - държанка, която мечтае за мерцедес

Еи инственият слоган, с който България се рекламира по световните медии, е нелепото "Easy to find" (лесна за намиране - бел.ред.), от което на всеки сънародник му остава неприятният вкус в устата, че някой иска да ни наложи пред света като "лесни".

Като прибавим към това и историческия виц, според който в най-новата си история (19 и 20 век) страната ни се държи като "леката жена на Балканите", нещата съвсем загрубяват.

За какво може да мечтае една лека и лесна жена, когато е нация? Да се присламчи някъде да я отглеждат и да й е лесно. В замяна тя не оказва съпротива.

Тръгвам точно от тази нелицеприятна гледна точка по следите на българската мечта и кауза. Всяка нация по света има своя върховна цел, която, колкото и абстрактна да е, движи ежедневието на всеки неин индивидуален член.

Американците се изживяват като световен полицай и износител на демокрация, китайците искат да доставят поне една евтина еднодневка Made in China във всеки дом по земното кълбо, македонците живеят само за да доказват, че не са българи, Куба е островът на революцията и ще се държи като такъв до последната капка кръв, дори да умира от глад.

Финландците са се заели да оборудват цялото човечество с мобилни телефони, а шведите - с мебели, аржентинците и бразилците трябва да бият всички на футбол, а германците - на лека атлетика и плуване.

Когато общността ти върви нанякъде, дори по лични причини да изгубиш житейска цел, винаги можеш да се включиш в колективния марш и да си осмислиш живота.

Ние обаче колективен марш, одобрен от цялото общество, нямаме

Затова американският бездомник е психически по-стабилен и национално по-принадлежен от българския интелектуалец - той е представител на най-великата нация на света, не го забравя дори когато се завива с вестник в парка, преди да заспи.

А родният културтрегер няма никаква представа по каква причина се събужда сутрин заедно с всички онези около него. Да се нахрани, да изпуши две кутии цигари, да пие вечер три ракии в кръчмата и да се прибере с надеждата, че няма да го уволнят от работа, за да продължи цикъла.

В съзнателния си живот съм виждала на няколко пъти цялата нация да се съюзява около каузи, но те всичките бяха краткосрочни. През 1989 г. се обединихме като един около падането на член 1 от старата конституция. Но като се стигна до нов основен закон, пак се оказа, че няма национална кауза, а множество партизански.

Бяхме пак заедно по време на световните финали в САЩ '94. Но след като футболните дела тръгнаха надолу, се разцепихме на сини и червени като преди.

Влизането в Европейския съюз отново ни събра, но еврофондовете ни разделиха, вместо да ни обединят около каузата да направим страната богата и приятна за живеене.

Всеобщата солидарност за спасяването на българските медици в Либия за миг ми даде усещането, че съм част от нация, но след като ги свалихме от бесилката и ги захвърлихме да се оправят както могат, разбрах, че всичко е било илюзия.

И след всяка краткосрочна кауза се връщахме отново в пустинята

на националното безсмислие. Възможно е да се боим да мечтаем дългосрочно. Ние сме стара нация. Старостта ни прави мъдри и малко цинични.

Знаем, че днес Иван Асен Втори владее половин Европа и пръска династичното си семе по всички кралски родове, но не минава век и половина и България вече я няма на картата. Подобни обрати са заложени в гените ни.

Такава памет няма в американското ДНК, затова то напира непрекъснато да разширява ареала си. Има го обаче в китайското, но не виждам това да пречи на приносителите му. Те са по-стари и от нас, но съвсем сериозно са си поставили националната цел да станат световни икономически лидери и са на една крачка от постигането й.

Преди 20 години страната започна да се променя с мечтата да стане Швейцария на Балканите. Искахме да сме тиха, спокойна, чиста страна, която да експлоатира разумно природните си ресурси, да развиваме туризъм и селско стопанство и да не се месим в никакви военни и глобални конфигурации - също като страната на кравите, банките и часовниците.

Тази визия се връзва добре с предпазливия цинизъм на препатилата стара нация, със съзнанието, че сме малки и от нас нищо не зависи, с мъдрия реализъм, че нямаме подземни богатства, на които да разчитаме и с които да изнудваме.

За съжаление това е невъзможно, защото сме лесни и леки

Вместо да запретнем ръкави и да си направим тази мечта реалност, ние решихме да не изневеряваме на историческата си същност от последните 200 години - поискахме да се присламчим, да ни оправят отвън, да ни превъзпитат в ЕС, да ни пазят от НАТО, да ни дадат пари чуждите инвеститори.

Държим се като провинциалистка, която иска да се вози в мерцедес, но няма никакво намерение да учи и да се култивира, за да си го заслужи.

Холандският психолог Герард Хендрик Хофстеде дели нациите на мъжки и женски. Мъжките са амбициозни и агресивни и се стремят към победи, женските са миролюбиви и искат стабилност. Ако САЩ е мъж, то Канада е жена.

За съжаление България не е влязла в обсега на изследванията на Хофстеде и няма как да знаем като какви ни определя.

Мечтата "Швейцария на Балканите" е хубава мечта на женска нация. Лекото и лесното поведение на България през последните два века също ни праща в тази графа, но с обратен знак. Тайно мечтаем да сме нация дама, макар и средна ръка, а в същото време държавата ни се държи като зависима държанка, при това не особено умна и далновидна.

Някъде в тази пропаст между претенция и реалност се изгуби и българската национална кауза. Вместо да превърнем влизането в ЕС в средство към "Швейцария на Балканите", както една дама би превърнала купуването на хубави дрехи в стъпало към по-отбран кръг, ние го превърнахме в цел.

Хвърлихме всички усилия да заработим хубава рокличка. Без изобщо да се замисляме какво ще стане, като

удари 12 ч. и всички се превърнем в обикновени тикви

Върху новата ни рокличка се нахвърлиха хиляди български мазни ръчички на преследвачи на бързи удоволствия (като моментното тарикатско забогатяване). Все си мисля, че трябваше да постъпим като Ирландия, която употреби влизането си в ЕС, за да инвестира в инфраструктура и образование, и така само за десетилетие се превърна от най-бедна в най-бързо прогресираща държава на Стария континент.

Но очевидно Ирландия е дама, а България - не. Една дама знае как да се отнесе към внезапно благоприятно стечение на обстоятелствата, за да направи живота си още по-хубав.

Понякога, когато съм най-черногледа, си мисля, че страната ни прилича на една стара, дълго приласкавана, лъгана, употребявана и обладавана жена, на която след 1300 години не й се бори за нищо друго освен достойно да почине. И яйцеклетките й вече не работят, както сочи демографският срив.

Но когато съм в добро настроение, си мисля, че може пък да се окажем съвременната балканска Мол Фландърс, прочутата героиня на Даниел Дефо, която след дълги перипетии на английското обществено дъно успява

да забогатее в новия свят и да умре като почтена жена

Стига да успеем да се примирим, че сме женска нация. И това да престане да влиза в напрежение с индивидуалния мачистки манталитет на хората, от които бъдещето ни зависи.

Защото заради това напрежение те или се опитваха да втълпят на женската ни нация мъжки агресивни каузи (най-типичната от които е "България на три морета"), или я употребяваха по неправилен начин за бързи лични удоволствия, както всеки мачо употребява жените.

Мисля, че ще се усмихна оптимистично, когато начело на държавата ни застане жена, и то без мъжки протекции и покровителства. Тогава поставянето на правилна дългосрочна национална кауза няма да е илюзия.