Въобразяваме си, че ще станем нация, като се свържем не един с друг, а с героичен лидер, казва социалният антрополог Харалан Александров в интервю за последния брой на сп. "Мениджър".
Господин Александров, какво обединява българската нация днес, на прага на втората декада на 21-ви век?
Самата идея за национална цялост в късната модерност е поставена под въпрос.
Все по-големи части от национални суверенитети се откъсват и принадлежат, от еднa страна, на наднационални образувания, каквото е Европейският съюз, а oт друга страна стои регионалното ниво, където общностите и териториите се обособяват като квазиавтономни цялости.
Същинската традиционна нация все по-малко съществува и все повече тази функция се поема от символни, обединяващи неща като език, култура, спорт.
За разлика от другите европейски нации, където има много силна и безспорно позитивна обединяваща традиция, при нас тя е силно разколебана.
По силата на цивилизационната промяна, която преживяваме, голяма част от заложените в традицията модели на самоорганизация, начин на живот, култура се оказват неадаптивни.
За пример мога да посоча фамилизма като модел на общностна самоорганизация, при който основният етичен принцип е двойният стандарт: по един начин се отнасяш към близките си и по друг с всички останали.
Това е изключително успешен модел, за да оцелееш в режим на чуждо доминиране.
По време на Османската империя българските общности, подкрепяйки се вътрешно, са успели да се справят, да оцелеят и дори да се развият в рамките на една многонационална империя, доминирана от чужда сила.
Днес тази вътрешнородова солидарност се превръща в проблем за развитието - тя се разчита като корупция, защото пречи на възможността да се излъчват на лидерски позиции хора на принципа на меритокрацията - т.е. благодарение на заслуги и качества.
Принципът на родова или партийна лоялност надделява, в резултат на което на ключови позиции в различните организации и институции се оказват хора без други качества освен принадлежността към някакъв клан.
Това е един от многото примери как част от традиционната ни култура, която ни е съхранила като общност, сега спира да върши работа.
Това налага да се разделим с част от нашите традиции. Нещо, което много по-отдавна и много по-успешно се е случило в европейските страни, с нас се случва в момента.
И какво трябва да направим, за да разберем и осъзнаем идентичността си и да се превърнем в модерно солидарно общество?
Налага се да направим един сериозен, задълбочен и информиран преглед на силните и слабите страни на нашата национална традиция.
Това не е толкова лесно. Ние или безусловно отхвърляме традицията и казваме, че всичко, що е българско, е калпаво, или я приемаме по един възторжено безкритичен начин. Сериозен разговор върху българската идентичност и култура няма.
Това е едната драма. Другата е, че в момента социалната инфраструктура, която създава чувство за принадлежност и солидарност, се е разпаднала.
Хората нямат усещането, че държавата е тяхна, че институциите им гарантират сигурност и защитават правата им. Следователно ние нямаме в ежедневието си реално, осезаемо проявление на социалната солидарност.
Ако сте болен, беден или възрастен човек и разчитате на социалните институции да ви помогнат, сте загубен. Хората се научиха да не разчитат на публичните услуги, а да решават проблемите си частно.
Солидарността отново е свита до семейството. В този смисъл България няма основните обединителни системи на модерните общества, каквито са социалното подпомагане, здравеопазването, публичното образование.
В момента се занимавам с един казус в Ивайловград, където някой бюрократ от здравното министерство с лека ръка е решил да затрие една малка, но много необходима общинска болница, водейки политика на спестяване на разходи.
Такава политика вероятно е уместна за болницата в Дряново например, защото наблизо са болниците в големи градове като Велико Търново и Севлиево.
Но за градче като Ивайловград, където най-близкото лечебно заведение е на 100 км, това е катастрофа. Никой не отчита тези особености.
Политиките в България се правят на едро, нехаейки за човешките потребности и погазвайки човешките права. Те са дълбоко нечувствителни към страданията и нуждите на хората.
Затова хората възприемат държавата като чужда и враждебна и е много трудно да се говори за реално съществуваща солидарност и усещане за национална принадлежност. В този смисъл може да се каже, че не съществуваме като модерно общество.
Когато се разболее някой, не е нужно да се правят сърцераздирателни медийни кампании, даващи повод за нездрав популизъм, а да има функционираща система, която да поеме лечението. Това е, което въплъщава националното единство.
Печално е, но нас ни обединява не това, че се чувстваме защитени, подкрепени и приети, а това, че се чувстваме отхвърлени и нежелани от собствената си държава. Ние сме обединени срещу, а не от нещо.
Отсъствието на осезаеми, действащи системи на солидарност, които конструират общността в ежедневието, не позволява да се идентифицираме с нацията като нещо реално и налично, налага се да се въобразим като общност на нивото на абстракциите. Затова и митотворчеството е толкова разпространено.
Ние нямаме в настоящето причина да се гордеем от това, че сме български граждани, и да се свързваме със себеподобните си по добър начин. Налага се да я търсим в далечното минало.
Това ли е основната причина в трудни моменти твърде много да се обръщаме към историята, там да търсим устоите си?
Това, че се обръщаме към историята, е положително, доколкото можем да се поучим, да пренесем добрия опит към съвремието, но ние не го правим. За съжаление не пренасяме добрите възрожденски практики, а използваме историята заклинателно.
Мислим, че след като е имало такива велики българи в миналото, няма как да сме толкова лоши в настоящето. Получаваме лоша оценка от ЕС и решаваме, че ни мразят.
Кандидатът за еврокомисар се проваля безславно на изпита пред Европарламента, а ние обявяваме, че има заговор срещу България.
Някак си сме неспособни да поемем живота си в ръце, да се ангажираме със социални каузи, не успяваме да напуснем собствената си черупка и да се свържем с другите хора.
Кръгозорът на патриархалния човек стига до вратата на двора, но не отива по-далеч, той е неспособен да се ангажира със състоянието на своята улица, на квартала, на общността.
Това отсъствие на първична гражданска култура е наследство от комунизма, но не само, защото поколението, израснало в прехода, възпроизвежда същите модели.
То ни обрича да обясняваме нашите неволи с конспирации, със злонамерени заговори, с лошо лидерство или с комбинация от тези неща.
А всяка група има потребност да се чувства част от нещо, което е добро, но когато такова добро нещо не ни е дадено в реалността, ние трябва да си го въобразим.
И тук вече е голямото предизвикателство към нацията - дали от въображението можем да преминем към реалността.
Ние си въобразяваме, че ще се състоим като нация, че ще се случи обединението ни не като се свържем един с друг, а като се свържем магически с героична лидерска фигура.
Затова периодично нарочваме някой политик за спасител, натоварвайки го с абсолютно непосилната отговорност да свърши работа, която трябва да бъде свършена от много хора. И той предсказуемо се проваля, а с него и ние като общност.
В този смисъл необходимо ли е винаги да има лидер, който да поведе гражданите към обединение, или една истинска кауза може да акумулира енергията на хората?
За гражданската енергия не е нужно да има лидер. Всеки гражданин може да бъде лидер. Ние сме автономни същества, които могат да се свързват постоянно помежду си в много конфигурации, по повод на много различни задачи.
Харизматично-героичното лидерство е необходимо на примитивните общности, които не са стигнали до гражданския стадий на развитие. Те се идентифицират през лидерството, защото се провалят, като се свържат един с друг.
Един ежедневен пример - двама съседи, които постоянно се карат и не могат да се разберат за елементарни неща, за това къде им минава синорът или кой трябва да плати таксата за тротоара, който ползват и двамата.
И двамата са си закачили в къщите портрет на Костов, после на Сакскобургготски, сега на Борисов. И тъкмо поради провала да се свържат един с друг въобразяват връзката си през трета митологична фигура, което на практика саботира лидерството.
Няма човек, който сам да може да се справи с предизвикателствата на постмодерния свят. Обожествяването на лидера е имало смисъл, когато племенният вожд е трябвало да поведе войската срещу другото племе.
В модерни времена то води до авторитарни и тоталитарни режими, които гарантират страдание и провал.
Приема се, че нациите стават по-единни, когато изживяват труден период или са изправени пред някаква пряка опасност. В каква степен важи това за българския народ?
Това важи за всички групи. Едно от основните допускания, около което се формира примитивната група, е "бой - бягство", а именно, че има външна заплаха и трябва да се държим заедно.
Другото допускане е зависимост от силна фигура, която ще ни поведе нанякъде, и всички се втурваме да я следваме. Но българският модел трябва да бъде разглеждан основно през страданието.
Ние имаме т.нар victim identity - "идентичност на жертвата". В този смисъл сме много солидарни.
В ежедневието си сме доста безразлични към страданието на малцинствата например, но реагираме, и то травматично, на големи страдания. Два са класическите примери - солидарността първо с арменците и после с евреите, които са жертва на геноцид.
Ние самите имаме опит с това, защото сме били жертва на продължително потисничество. Свързваме се с жертвите чрез страданието и оцеляването.
Въпросът е дали можем да бъдем солидарни през развитието и за целите на развитието. Това още не сме го постигнали. Оказа се, че икономическото благополучие не ни прави по-солидарни.
В началото на прехода вярвахме, че като се замогнат, хората ще станат по-граждански ориентирани и по-социални. Оказа се, че не се случи това.
Едно изследване на гражданския живот в различните малки и средни общини в България показва, че общините, в които има някаква гражданска активност, са по-бедните и тези по средата.
Там хората успяват да се организират за колективно действие и да направят нещо добро. Това не се случва в най-богатите общини, където всички се надпреварват да демонстрират индивидуален просперитет.
Тази нагласа да оцеляваш поединично и да гледаш на благополучието като на нещо, което ти е дадено, а не като на нещо, което е социално придобито, е пагубна.
След влизането на България в Европейския съюз като че ли останахме без ясен приоритет и това в някаква степен създаде вакуум в обществото. Защо се получи така?
След влизането в Европейския съюз останахме без национална кауза и се отдадохме на индивидуална алчност и лакомия. Когато се водеха преговорите, не можахме да определим ясни приоритети, както направиха други страни.
Всъщност скритият приоритет беше да надхитрим европейците, че отговаряме на техните стандарти, за да ни харесат и да ни приемат, и тук се справихме много добре.
Постарахме се да изглеждаме приемливо за пред света, наместо да се обърнем навътре и да си свършим работата.
Това е проблем не само на преговарящите политици, но и на медиите, защото нямаше поле за такъв дебат. Разказваше се само кой политик къде и с кого се е срещал, без да се акцентира върху важните въпроси и приоритетните ресори.
А как виждате ролята на медиите, когато говорим за обединение и за национални каузи?
За съжаление ролята на медиите е по-скоро разрушителна и деморализираща, отколкото просветяваща, култивираща и развиваща.
Нездравото фокусиране върху най-омерзителните и деструктивни проявления на живота, комбинирано с провинциална сервилност към силните на деня и тежка икономическа и политическа зависимост, доведе до изчезване на критичната публичност в България.
Тъй че медиите са част от проблема на това общество, не от решението. И са ясен симптом за болестта на обществото, точно като високата температура. Не те са болестотворният вирус, но са много силен симптом. Разбира се, има и изключения.
Такъв е примерът с медицинските сестри в Либия. В този случай обединението на хората мина през медиите, но трябва да отбележим, че това е солидарност от типа да спасим жертвите, като с евреите и арменците.
Сещаме се да се обединим и да реагираме като група, когато ножът опре до кокала. Както един мой приятел казва: ние реагираме само при изгаряне трета и четвърта степен, когато положението е почти неспасяемо.
Можете ли да посочите събитие, което ни е накарало да се гордеем, че сме българи?
Главно исторически събития ни дават повод за гордост. Ако изключим футболния триумф от 1994 г. или индивидуалните успехи на някой спортист или музикант, всички други неща са свързани със спасяването на евреите, с битката при Одрин и т.н.
Нямаме значимо съвременно събитие, което да бъде еднозначно разпознато като повод за гордост. Дори не сме в състояние да възприемем прехода към демокрация, с всички условности около това как се случи, като успех.
Много хора смятат това за катастрофа. Приемането в ЕС също не е еднозначен повод за гордост, тъй като не бе заслужено, а подарено, и както се разбра, тепърва ще берем срама от това.
Все пак като българи ни свързват и някои добри неща - едно от тях е, че не се отчайваме и не се отказваме, постоянно експериментираме.
Друга добра наша характеристика е, че имаме сравнително висока нагласа за предприемчивост. Но идеята да настроєм колкото може повече грозни бетонни хотели очевидно не е добро предприемачество.
Икономическото оживление се оказа кратко и измамно, а последиците се очертават тежки и продължителни. 2010 г. ще бъде белязана от осъзнаване на мащабите и дълбочината на кризата и безпътицата, в която попаднахме.
Надявам се да разберем причините за случилото се и да извлечем поуки от грешките.
ХАРАЛАН АЛЕКСАНДРОВ е роден в София. Завършил е българска филология, има дисертация по антропология и организационна култура. Преподавател е в Българския институт за отношения между хората към Нов български университет. Интересите му са в областта на организационното консултиране, социалното управление и развитието на общности.
