Петко Бочаров за еднополюсния свят и за България

Д�с �с светът е еднополюсен, казва доайенът на българската журналистика Петко Бочаров.

Полюсът е НАТО - това са 26 страни, от които три ядрени държави, а от тях едната е по-ядрена от всички ядрени взети накуп. Няма равновесие. Един полюс просто доминира над света. И трябва всички да свикнат с това, че този полюс наистина ще доминира.

Но понеже той е демокрация и то класическа, не може да доминира като диктатор. Тази доминираща сила иска хората постепенно да стигнат до заключение, че това е тяхното бъдеще - демокрацията.

А стане ли демокрация, изчезват и много причини за конфликтите, коментира Бочаров в интервю за БТА, националната информационната агенция, в която е работил 31 години.

На 19 февруари той ще навърши 93 години.

Светът от известно число години е в исторически преход, в радикално преобръщане на нещата, защото след Втората световна война, през цялата Студена война, светът живееше в обстановка на ядрено равновесие - равновесие между два полюса, продължава с анализа си Бочаров.

Двата полюса се уравновесяваха един друг - САЩ от една страна, Съветският съюз и Варшавският договор от друга. Характерното беше това, че мирът беше гарантиран от т. нар. взаимно унищожение. Нито един от тези два полюса не смееше да нападне другия изненадващо, защото всяко нападение означаваше неговата собствена гибел.

В един момент всичкото това се срина - единият полюс просто изчезна и остана само другият. Не може един свят от близо 7 млрд. население, живял десетилетия с един световен ред, но се срива неочаквано, изведнъж да заживее при новите условия нормално. Той трябва да се нагоди към тези нови условия - сега се случва това, светът се нагажда и това не може да стане за една-две години.

Според дългогодишния политически анализатор най-характерното явление, което потвърждава тезата му, е

случващото се в мюсюлманския свят и конкретно в арабския - пренагаждането към новите условия.

Разбира се, казва Бочаров, трябва да се имат предвид енергийните източници, суровините, които се изчерпват, сложна е плетеницата от проблеми, но всичко това се пренагажда към еднополюсен свят.

Журналистът отбелязва, че ма могъщи държави като население - Китай и Индия, които са в процес на израстване и е много проблематично това израстване какво ще се окаже в края на краищата. Няма ли в един момент да влезе в конфликт с полюса, което е много вероятно.

Дисбалансът в средствата за опазване на интереси е огромен. За пример са самолетоносачите, като само един струва милиарди. Великобритания има два, французите, италианците и китайците имат по един, а САЩ има 70, напомня Петко Бочаров и прогнозира:

Винаги съм казвал, че историческата истина доказва, че диктаторите в един момент от своя живот оглупяват и оглупяват истински. Сега аз ги наричам диктаторчета, а не диктатори, защото те са дребна риба - цаца. Саддам Хюсеин, Кадафи, Милошевич, всички оглупяха и виждате докъде стигнаха.

За Европа мисля, че тежкото й състояние в момента са болки на растежа. Европа никога няма да се върне към положението от 39-та година, когато Хитлер започваше да помита държави. Такова нещо никога няма да стане.

Европа ще се оправи, няма начин да не се оправи,

само, че трябва да се оправи не за сметка на обикновените хора или затова, че на милите гърци им е удобно всеки ден от 2 до 4 да си почиват с кафе и сега германците да им плащат борчовете.

Европа ще се оправи. Историята не се връща назад. Даже до такава степен ще се оправи, че няма вече да бъде този фактор в света какъвто е - тя ще бъде като нещо дадено, на което демокрацията може да разчита.

Центърът на тежестта на международните събития се премества на Изток. Там има страхотни проблеми.

Въпросът е ние кога ще се оправим, но така, че да заемем място и роля, каквато ни се полага,

продължава Бочаров.

Никоя друга балканска държава няма това географско положение, което имаме ние. Това, че граничим от всички посоки със себе си, да носят отговорност политическите ръководители на България през вековете.

Такава съдба няма никой друг народ. Това са четири национални катастрофи и след всяка - мирен договор, който откъсва живо парче месо от България. Сега вече от тук нататък няма кой да къса, това сме, което сме.

От тук нататък можем само да се развиваме като балканска единица, която има решаващо положение на Балканите. Това ще стане, ако сме умни, работата е там, че понякога и ние изглупяваме.

"Кои ние - народът или хората, които ни управляват?", пита репортерката Десимира Миткова.

Петко Бочаров: Тези, които ни управляват, но с тях и народът. Не познавам друга нация, в която политическо й ръководство да предлага на друга държава собствения си суверенитет. Режимът на Тодор Живков предлага на два пъти да станем 16-а съветска република - веднъж при Хрушчов, веднъж при Брежнев. Такова нещо няма другаде.

Говорейки за най-новата си книга - "Нашата Via Dolorosa" - Бочаров казва: Аз се опитвам да си обясня как става така, защото друга държава би излязла по улиците, би вдигнала революция, а ние не - каква е причината.

Според мен причината е такава, че благодарение на тези катастрофи,

ние винаги сме искали да имаме някой покровител,

който да ни пази, а ние да се хванем за пеша му и да се държим като детенце за полите на майка си. Мисля, че от тук нататък вече няма да е така.

Въпрос на репортерката: Казвате, че 5 юли 2009 г. е като 10 ноември 1989 г., дали?

Петко Бочаров: Още не можем да кажем. Това ще стане ясно на 5 юли 2013 г., когато са следващите избори. Като цяло може да се каже, че настъпва новата промяна. Тя настъпва, но може някой да я среже.

Притеснявам се, наистина да не се получи някакво масово изглупяване, което да я пререже. Щото и това нещо е ставало.

Аз съм съвременник на 9 септември 1944 г. През 30-те години в България се живееше царски, през 1939 година българският лев беше равен на швейцарския франк. Българчетата учеха в Европа, обаче се връщаха тук и ставаха звезди в своята професия - прависти, архитекти, инженери. България беше тръгналав страхотен подем, но 9-и септември му удари сатъра.

На въпроса какво помни от годините в БТА, Бочаров отговаря: От работната част най-вече помня Карибската криза през 1962 г. Тогава светът се размина на един дъх разстояние от трета ядрена война. Сега виждам БТА като една много по-различна институция и това се дължи на технологиите, с които вече борави.

Иначе като колектив бяхме като едно семейство, всички бяхме заедно. Излизахме в 11 ч. вечерта и вместо да се приберем по къщите си, отивахме в някоя кръчма. От всички и тогава аз бях най-възрастен...