“Да си свободен е право, не привилегия” - прочетох го веднъж в тролея. Беше татуиран на ръката на една 15 годишна девойка. “Какво разбираш ти от свобода?” – помислих си първосигнално, а “Какво разбирам аз? Какво разбират всички около мен? И наистина ли сме толкова свободни, колкото си мислим?”.
Когато чуеш за “Свободата” веднага в ума ти изниква онази мисъл на Дон Кихот за “върха на копието” или за “салама”, в зависимост от това дали в часовете по литература си слушал какво се опитва да каже учителката или си гледал клипчета във vbox7.
После се замисляш. Свободата е в избора…изборът да търсиш и да намериш своята истина, Свободата е в това да живееш според собствените си разбирания, да мислиш, да мечтаеш, да се стремиш…
Ето защо свободата е изначална човешка ценност. Последното е важимо за всички сфери на обществения живот, включително и медиите.
Да, но реалността е друга. “Репортери без граници”, изнесоха доклад според който в Индекса за свобода на медиите 2013 България е вече на 87 място. Фактът сам по себе си не би бил толкова стряскащ, ако беше породен от личния избор на журналистите. Да избереш “да не бъдеш свободен” също е вид свобода. Проблемът тук са причините, които обуславят ситуацията – трудно е да бъдеш свободен, под страх, че ще изгубиш работата си, че ще бъдеш нападнат и пребит на улицата или че ще бъдеш залят с киселина, просто защото си избрал да търсиш Истината. Трудно е, но не невъзможно…
"В журналистиката няма такова нещо като "чисти ръце". Тя винаги и навсякъде е компрометирана професия", казват Фердинандо Джулиано и Джон Лойд, двама репортери, работещи във Великобритания по повод медийната ситуация в Италия. И там, както и тук, медиите са инструмент за “разчистване на сметки”, за елиминиране на конкуренцията. Отдавна вече правенето на журналистика се е размило сред евтиното търсене на сензация. Сякаш Четвъртата власт, от коректив на останалите три, се е превърнала в Колизеума на Нерон, защото ако зрелищата са прекалено ярки, народът няма да се сеща, че няма хляб. “Да, ама не!” би казал Петко Бочаров.
И тъй като човешката логика е такава, че след като се диагностицира болестта, следващата стъпка е да се потърси цяр за него, в този момент е редно да се потърси решението. Лекарството е едно, и дори сега мнозина вече го прилагат успешно.
Свободата на медиите започва с… гражданското общество и избора на всеки един от нас какво да гледа и на кого да вярва. Тя не е свързана толкова с държавна подкрепа, нови закони или регулаторни органи. Ако обесим Делян Пеевски на Ларгото в София няма да станем по-свободни. Просто е време да разберем, че прокламираната “Свобода на словото” не е само текст от Конституцията, а че има смисъл и реално приложение…
И тук трябва да се върнем към онази мисъл на Джон Максуел, че свободата като право, не като привилегия. Ако приемем, че Свободният човек, в частност “журналист”, е мислещ човек, той трябва да е наясно, че както права има и задължения, а също и носи отговорност за думите си. В този смисъл и правенето на журналистика не е само щракане по клавиатурата и еквилибриране (каква хубава дума!) с думите само и само да покажем колко сме добри в писането. Правенето на журналистика има една по-висша цел – да служиш на хората.
