Заровени тайни

„Като няма работа, замира и занаята. След атентите от 11 септември 2001 година, бизнесът с оръжие се промени. Пак се продава и се поръчва, но не в такива количества. А и в България търговците са повече от колекционерите. Аз не се отказвам, работя. В момента имам голяма поръчка за изработване на длета и с това са свързани дните ми.”

Траян дърпаше припряно от цигарата си, докато поглеждаше към мен в огледалото за обратно виждане. Пътувахме към Сливница, където се намира работилницата му, в двора на бащината къща. По неравния път от София, ми разказа за майсторлъка в изработването на оръжия, за своя баща Димитър Петров, по-известен като Митьо пушката. За това, че като наследиш занаята от най-добрия в България, освен в професия, пазенето и предаването на знанието се превръща в мисия.

„Няма човек от нашия бранш или някой, който е свързан със занаятите, който да не познава баща ми и да не се е възхищавал на оръжията, изработени от него. Аз съм около него още от десет-единайсет годишен, първо като чирак, после като помощник, а накрая, като равен. Баща ми знаеше как да ме подхване, да ми покаже, да ме запали, бях като глина в ръцете му. Израснах сред длетата, сред мириса на дърво, сред приказките на старите майстори. Не мога да се откажа, колкото и да ми е трудно в момента".

„Баща ми беше самоук”, продължава Траян докато върти парче рог в ръцете си. „Изработвал е пушки и пищови за високопоставени чужди гости, за филми. Имали сме поръчка за изработването на 120 пистолета за кинопродукция. Той е правил оръжието на капитан Петко войвода, изработвал е копията с конските опашки за филма „Хан Аспарух“. Имал е поръчка, за една нощ да измайстори пушка за подарък на Фидел Кастро.

В България нямаме традиции в изработването на оръжия, най-добри са руската, френската и арабската школи, а нашите оръжия са взаимствани от тях. Единствено прочутото черешово топче и сливенската карния - това е наша българска пушка, тя е и най-трудното за изработване оръжие, което съм правил. Отне ми повече от месец и половина. Това беше и изпита ми за майсторско свидетелство.

В момента само аз съм регистриран в Националната занятчийска камара, има още три-четирима майстори на оръжия в България, те са самоуки. С тези темпове до двайсет години в България ще изчезнат почти всички занаяти.”

„Продължавам да изработвам оръжия по начина, по който са го правили старите майстори, всичко ръчно, единствено грубото оформяне на струг е по-различно. Доброто оръжие се познава най-вече по майсторските инкрустации, те определят и цената. Всичко съм научил от баща ми, трябваха ми години, докато ме посвети в тайните. От старите майстори знам, че занаят се учи поне три години, а тайните остават накрая“.

И сега в старата работилница е пълно със заготовки за пищови, с дървени дръжки за длета, по стените са наредени майсторски свидетелства, дипломи, грамоти от различни фестивали и панаири, благодарствени писма. По дебелия дървен плот са разхвърляни длета, схеми и рисунки. На място като това занятът винаги ще е жив. (пълният текст „Заровени тайни“).