Всичко започва с търсенето на края на нишката. Шарена, като есента в Гоцеделчевско, дълга и криволичеща като пътя до планинското село и усукана и плътна като песните на тъкачките.
Адиле и Зайнеб ни посрещнаха на входа на огромната измазана в сиво къща. Рядко срещам толкова искрени, открити и весели хора като двете сестри. Говореха една през друга, вълнуваха се от срещата и се опитваха за краткото време, което имаме заедно, да ни разкажат всичко, което знаят, да ни покажат това, на което са научени.
Пъстрите им дрехи и забрадки контрастираха на белите стени в полупразната стая. Всъщност там се беше настанил единствено големият дървен петдесетгодишен стан.
Всичко започна в един есенен ден и странното определение „пеещите тъкачки”, още щом го чух, знаех, че зад него стоят много интересни разкази и само като останеш няколко минути в компанията на Адиле и Зайнеб, разбираш, че това определение е измислено точно и единствено за тях двете.
„Разликата ни е три години, аз съм родена 1963-та, а Адиле е 66-та. Майка ни е отгледала три дъщери и един син. И трите ни е научила да тъчем. Началото на нашата любов към тъкането е дошло с раждането ни, а традицията е от времето преди да се родят бабите ни и техните баби. Тук, в Брезница, е било на голяма почит всяка жена да може да изтъче чеиз или прикя, както казваме ние, на дъщерите си. Още щом се роди момата и старите жени казваха: „Хайде започвай да събираш прикя”. Адиле разказва, а ръцете й се местят напред-назад върху стана като на вълшебница, която рисува най-цветната си картина.
„Тъчем от ноември нататък, щом се застуди и прозорците започнат да се изпотяват, прибираме всичко и сядаме на стана - допълва я сестра й. - Въпреки че и двете имаме станове в къщите си, предпочитаме да се събираме заедно, сядаме, запяваме и нишката сама си тръгва. Много е трудно, изисква се не само майсторлък, но и сила, за да покориш стана, да върви нишката и да не се къса.
Все още пазим завещани от нашите баби шарки. Най-важно е да броиш правилно, за да не объркаш шарката, в момента съм направила 198 жички. Тъчем всичко - чорапи и терлици, торби, елеци, цедилки, одеяла, реснаци и китеници. Един чеиз се събира много бавно, с години и може да стигне до 70-80 бройки, когато се омъжи момичето, всичко трябва да си има, гардеробът да е пълен. Затова по цяла зима това правим, свършваме с тютюна и сядаме. Знаем много песни, които са пеели само жените в нашето село.
Пеем от малки, дори ходихме в ансамбъла на селото, но откакто се омъжихме вече не ходим. Песните сме научили от нашите баби и от нашите майки. „Седнала Дунка” я пеят най-напред, като седнат да тъкат и казват: „Айде сега да изпеем „Седнала Дунка да тъче“. Така започват да пеят и да се смеят, да видим дали ще скъсаме жички. А ние сядахме около тях и припявахме… „мъчно са жичка връзва, лесно са ергенин люби…”
Гласовете им се изнасят нависоко - над цветове, над селото, над планината… Пеещите тъкачки.
Сега в далечното, сгушено в прегръдката на планината село Брезница живеят 3500 души и само двете сестри Адиле и Зайнеб тъкат и пеят, точно така както са го правили стотици, хиляди жени преди тях години наред.
Пълният текст „Краят на нишката“
