Р айчо Савов вече ни чакаше на входа на дома си в Самоков, тялото му почти беше изпълнило малката дървена врата на работилницата. Мирисът на мека глина ни покани и ни съпътстваше през цялото време, мирис на земя и на традиция.
Слънцето провираше любопитните си лъчи през пръските глина, полепнали по малкото прозорче. Върху дървената маса, около старото колело бяха подредени дребни фигурки - палаво коте, изящна камбанка, момиче със забрадка, купички..., странни, още безжизнени, в очакване да срещнат ръцете на майстора. Следите от глина са навсякъде - по рафтовете с подредени като гиздави моми стомни, по радиоточката, която ни посрещна с мързелива мелодия, по отдавна белосаните стени.
„Родителите ми се преселили в Самоков от село Бусинци, Трънско. Баща ми разказваше как навремето в селото почти във всяка къща се произвеждала бусинска керамика. Казваше, че само попът и даскалът не се занимавали с това. През XVIII-XIX век е бил разцветът на този занаят у нас, тогава в надпреварата и конкуренцията се е раждало богатството от цветове, съдове, форми. Не е имало празник, сватба или кръщене без тежките тъмнозелени крундири в центъра на софрата, украсени с човешки фигури, с птици и цветя.
Пак по това време от всички близки страни са пристигали търговци, за да търгуват с нашите съдове. Бусинската керамика е била известна далеч зад пределите на страната. След толкова години нещата са много различни, пещите са на ток, глината се купува от пазара, рисковете са сведени до минумум. Въпреки всички нови възможности аз се гордея, че пазя знанието и работя по начин, по който са го правили моите предци. Започнах сравнително късно да уча занаят, бях на 55 години и повече от 15 години, ръцете ми са в глина.
Много са тънкостите в изработването на бусинска керамика, всичко се прави на ръка, за всеки етап е нужно време и познаване, на материала. Всичко започва с намирането на глината, ние сами я копаем, после я смесваме. Колкото повече отлежава глината, толкова по-добре.
Приготвянето на цветовете е дълъг и сложен процес, още не е известна тайната, по която старите грънчари са приготвяли зеления цвят, толкова характерен за бусинската керамика. После идва шаренето, сушенето, подготовката на пещта, изпичането, подреждането на съдовете.
По цвета на огъня познавам кога е готова керамиката и кога да слагам дърво, изпичането продължава около 48 часа. Ние правим пещ веднъж на няколко месеца, ако за лош късмет се случи съдовете да се спукат, ядосваш се, страдаш, преживяваш го, но продължаваш. Това е занаят, огромен сбор от тайни и фини технологии. Ако само една от тези технологии се пропусне или не е извършена както трябва, резултатът е обречен.” (Пълният текст: Кога се пука гърнето?)
