“Мария – това сме ние. Тя няма нужда от специално отношение. Има мисли като всяка жена – иска да е красива, с прическа, да си говори по женски, да бъде влюбена. Иска да бъде секси, да бъде забелязвана“. Това казва Цецка Радева за сестрата на съпруга си Гроздан Караджов.
Мария е жена с интелектуални затруднения, която става повод за създаването на фондация „Светът на Мария“. За неправителствената организация, обаче – по-късно.
Когато Цецка среща сестрата на съпруга си, те веднага стават приятелки. До този момент, обаче, Радева не е общувала отблизо с човек с интелектуални затруднения. „Идвам от семейство на консервативен лекар и съм чувала в дома си обяснението, че когато се роди такова дете, е добре родителите да помислят за друго“, казва Цецка. Представата ѝ, обаче, се оказва далеч от истината. „Общо взето до съвсем скоро отношението към хората с увреждания беше такова, като цяло. Те обаче са същите като нас. Ние сме еднакви. Вълнуваме се от еднакви неща. Само степента е различна“, допълва тя.
Гроздан обръща внимание, че когато той и сестра му са били деца, в обществото е битувало мнението: „семейство с подобна издънка трябва да продължи напред“, като под това най-често се разбира оставянето на детето за осиновяване.
Родителите на Караджов не постъпват така със сестра му. Те отглеждат Мария с много любов и внимание. „Да, но в рамките на позволеното от обществото по това време и белязани от стигмата“.
Заради липсата на специалисти, които да консултират отглеждането на човек с интелектуални затруднения, у Мария се насърчава „една подкрепена безпомощност“, отбелязва Радева. Когато тя влиза в семейството на Карджов, с Мария буквално се пристрастяват една към друга. „То беше едно ходене на фризьори, едно пазаруване, едни разговори с часове“, смее се Гроздан. Мария толкова силно се привързва към Цецка, че съветите от професионалист стават задължителни.
„Потърсих консултация с психолог. Съветът ме изненада много, но беше работещ. Експертът ми обясни, че хората с интелектуални затруднения трябва да бъдат третирани като всички нас. По-специално отношение не е необходимо“, обяснява Радева. И така – от този момент нататък Мария заживява по нов начин. Всяка нейна инициатива към по-голяма самостоятелност е поощрявана.
„Когато направихме тази крачка, започнахме да търсим места, които да помагат за ориентиране на хората с интелектуални затруднения към повече независимост. Бяхме с ясното съзнание, че ще помагаме на един такъв център финансово“, казва Гроздан.
„Ето тук ударихме на камък. Нямаше фондации, нямаше дневни центрове. Повечето места с подобни функции се оказаха общински, в тях няма структурирани програми, хората като Мария отиват там и си губят времето, защото никой не се занимава с тях, а напротив – оставят ги по цял ден да се шляят напред-назад. Развиват се дори лоши навици“, допълва Цецка.
В резултат на напразните им усилия да открият подходящо заведение, което да им помага в грижите за Мария, семейството се замисля дали те самите да не създадат такова. Тъй като двамата не са наясно какво и как трябва да се случи, за да се създаде дневен център за хора с увреждания, тръгват по най-логичния път – да проучат чуждия опит. В крайна сметка след много усилия, пътувания и консултации се създава фондацията „Светът на Мария“.
По-късно се появява и дневният центът. Вече обаче е запълнен целият му капацитет от 24 души. Има листа и от чакащи. В него хората с интелектуални затруднения се учат на всички ежедневни умения – да познават часовника, да готвят, да си изперат дрехите, да изгладят, да почистят. Както и на трудови – правят гривни, сапуни и свещи.
Впоследствие общината одобрява създаването на защитеното кафене, в което хората от центъра могат да готвят и да обслужват съседите от квартала. Кафенето е пълно с усмихнати посетители, които с радост се срещат със … света на Мария.
Зад всичко това обаче, стои много труд и отделени години лично време.
„Искахме да знаем какво е най-доброто. Целта ни не беше просто да създадем дневен център, а да успяваме да помогнем на тези хора да бъдат пълноценни граждани според собствените си способности“, обяснява Караджов. Затова семейството заминава за Холандия, където неправителствена организация им помага да се ориентират във всичко необходимо.
„Тогава разбрах, колко е вярна една история, която разказваше Радичков. За да обясня какво искам да кажа, ще я разкажа и аз. През цялото ми пътуване все за нея се сещах – казва Караджов – В Африка пада самолет. Местните аборигени, невиждали до момента такава „птица“, го обграждат, дивят се и се чудят какво е това. Да, но пилотът на самолета започва да го поправя. В това време аборигените всяка вечер се въртят край самолета, правят своите ритуали. След няколко дни белият човек поправил самолета и заминали. Аборигените силно искали такава „птица“. Затова старейшината предложил да си направят имитация – от дърво. И така, когато друга „голяма и красива птица“ прелети над тяхната дървена, тя щяла да бъде привлечена от нея, както човек е привлечен от човек и щяла да кацне. Естествено, метална птица не кацнала повече“, цитира Гроздан разказа на Радичков.
„Защо разказвам това – пита той и се усмихва – щом отидохме в Холандия, разбрахме, че и в тази сфера всичко у нас е имитация. Ние правим дървени птици. Това, което направиха за нас там е да ни дадат методиката. За да вникнем и да разберем как трябва да се случат нещата, а не просто да купим помещение, да наемем социален работник и да сложим табела „дневен център“, обяснява Караджов. И ние като всички други тръгнахме като имитатори, допълва той. „Дори бяхме готови да си дялкаме дървото“.
Впоследствие семейството заминава за Швейцария, за да видят практиката в тяхната социална система. „Ако в Холандия на хората с умствени затруднения им се помагаше да разберат, че са самостоятелни, то в Швейцария тези хора директно работеха“, разказва Караджов.
„Да, те подреждат моливи в „Карандаш“, обаче си представете какво усилие е за един човек с проблеми да подрежда цветни моливи по точно определен начин“, обяснява той.
В САЩ пък Цецка и Гроздан виждат още по-драстичен модел. След като се научат да работят, хората с интелектуални затруднения в Щатите поемат по своя път, дори заживяват отделно от семействата си, както е редно да се случи с всеки човек. „Да, живеят в защитена среда, но са самостоятелни“, разказва още Гроздан.
Връщайки се в България, той и съпругата му създават „Светът на Мария“. След като закупуват сградата, наемат специалисти и организират всякакъв вид дейности за обитателите на центъра, Гроздан и Цецка не престават да ходят всеки ден там. „Понякога дори отивам и работя оттам“, казва Цецка. Гроздан пък допълва, че усеща всички хора от центъра като негови братя и сестри, а не само Мария.
Въпреки че заради ранната загуба на баща му, Караджов доскоро е бил авторитетът за сестра си, той вече е приятел и с нея, и с нейните приятели. „След като баща ми почина, мен ме ползваха малко като палка – когато беше необходимо да се скарам, да има санкция, или просто нещо да се обясни по-строго, това беше моя задача“, разказва той. След създаването на фондацията, обаче Гроздан престава да бъде авторитет, а става приятел с хората там.
Самите обитатели на „Светът на Мария“ пък искат да споделят преживяванията си. Пред тях буквално, колкото и да е клиширано, се открива един нов свят.
„Знаете ли, преди 89-та година по улиците на България можеха да се видят много малко хора с умствено изоставане или физически недъзи. Този манталитет, че е „срам за семейството“ го има все още, той е остатъчен в обществото ни. Затова и тези хора предимно стоят в домовете си, нямат приятели, нямат среда, нямат никакви умения, защото са крити“, обяснява Караджов.
Съпругата му го допълва, че фондацията им разбива именно тази стигма. „Дори само с идването си до дневния център, Мария и нейните приятели добиват умения – те излизат сред хора, налага им се да се научат как да се държат с тях. Налага им се да бъдат в обществото.“
„Освен това, когато са на улицата, купуват си вода или просто пресичат пешеходната пътека, ги има. Иначе, просто тях ги няма“, казва още Караджов.
Това е и смисълът на един от проектите на фондацията. Освен защитеното кафене, в което Мария и нейните приятели усвояват битови умения и работят, в дневния център се организира и Ден на отворените врати.
„Целта ни е да идват приятели на семействата ни, съседи на обитателите, да говорят с тях, да се създават връзки“, разказва Цецка. В този момент, обаче съпругът ѝ я прекъсва: „Помниш ли онази майка с двете дечица. Бяха малки и в началото им бе странно какво се случва. Точно 40 минути по-късно двете деца нямаха никакви предразсъдъци – те се щураха навътре и навън, играеха с момчетата и момичетата от дневния център и наистина не забелязваха никаква разлика“, казва Караджов.
„Идва ново поколение, което няма да прави дървени големи птици, а директно ще се вози на самолет“, усмихва се той и разказва, че заедно с Цецка имат големи планове за развитие на "Светът на Мария". Към момента фондацията се издържа с лични средства на семейството и с проекти, по които кандидатстват. „Ще се разрасне. И капацитетът ни ще е по-голям. И на повече хора ще можем да помагаме“, казва уверено Цецка Радева.
След което двамата поемат към дневния център. Там ще се видят с 25-годишния Таър, който е наполовина българин, наполовин палестинец. И говори еднакво добре и български, и арабски. Ще ги обслужи 30-годишната Вили, която иска да бъде актриса. А за театър ще си поговорят с Ани. Тя иска да стане журналист, но харесва и всякакви сценични изкуства.
През последните две години в рубриката Благодетелство със съдействието на Българския дарителски форум (БДФ) ви представихме големи български дарители от Възраждането и началото на ХХ век.
Сега, отново благодарение на Българския дарителски форум, Ви представяме съвременни български дарители - хора, които не пестят усилия, време, средства, за да работят за определена кауза, за възраждане на дарителството и за развитието на гражданското общество.
Поредицата е вдъхновена от американската платформа Bolder giving и е съвместен проект с организации от Румъния, Турция и Сърбия, който цели да разказва вдъхновяващи истории за съвременното дарителство в региона на Балканите. (пълен текст на статията)
