В Родопите терзиите заедно със своите семейства сами произвеждали абите и шаяците, докато в други терзийски работилници купували готови платове. Златоградските шивачи шиели аби, елеци, антерии, салтамарки, кепета, ямурлуци.
До Освобождението и малко след това голяма част от терзиите живеели по селата, тъй като повечето от тях били земеделци, а и там повече се носели ушитите от тях дрехи.
Терзиите упражнявали занаята си, след като приключи земеделската работа – от късна есен до началото на пролетта. Щом приберат реколтата и застудее, тръгвали. Слагали торбата на рамо, а в нея терзийските сечива: ножица, ендезе (аршин, метър), напръстник, тачка (въдица) с набодени няколко игли, копчило за правене на телени копчета. Обикаляли селата и отсядали в къщите, където ги канели.
Терзиите работели с аба и шаяк, изтъкани от стопанката на дома, като свършат в едната къща, отивали на друго място. С навлизането на фабриките и машинното производство на вълнени платове изчезва абаджийството като домашно производство, оттам запада и терзийството като занаят.
„Въпреки постепенното изчезване на терзийството, по селата продължили да носят носии, обточени с гайтани дълго след Освобождението, в някои области след Втората световна война и до по-късно. Всяко село се различавало по шарките на носията и гайтаните, били като адресна регистрация.”, разказва Здравка Чолакова
„В женските носии шарките на чорапите, на престилките, бродериите били еднакви за цялото село. И няма как да е иначе, защото се правели по седенки, през зимата, когато работата на полето приключи. Тъканите боядисвали с естествени бои. Яркочервено, топложълто, оранжево, зелено. Ако някоя невяста се ожени и отиде в друго село и носията й се променя, все нещо се добавя от новото място.
„Затова – категорична е Здравка, – не може да се каже тази носия е родопска или тракийска, по-скоро се отличавали населени места. Това, което знам, е, че в родопската носия има обточване с гайтан във формата на грозд, символ на благополучие.”
„Работилницата, в която шия, е дарение от терзия работил в нея до 1954 година. Вече няма потомствени терзии, затова сами събираме информация, издирваме хора, свързани със занаята и така възраждаме терзийството, бод след бод. Трудно е, когато няма кой да ти покаже. През последните години хората започнаха да се връщат към старите занаяти, да се интересуват. Затова в момента освен работата по конкретни поръчки възстановяваме и стари носии, изцяло ръчно. Правили сме носия, обточена с 350 метра гайтани.” (Пълният текст „Дреха, ушита по сянката“)
