Р уският външен министър Сергей Лавров рядко говори недомислици. Напротив - и на международната сцена го смятат за много опитен дипломат, който знае какво върши.
Ако приказките за подялба на Македония между Албания и България бяха излезли от устата на човек като Жириновски например (че дори и на министъра на отбраната Шойгу), тогава нямаше за какво да се тревожим. Те двамата неведнъж са демонстрирали склонност да се държат по мечешки в деликатни международни ситуации. Но Лавров не е човек, който просто ще изтърси нещо толкова „горещо”. Какво тогава?
А Сърбия и Гърция?
Нека първо се запитаме: защо руският външен министър говори за „разчленяване” на Македония само между България и Албания? Та нали последователите на традиционните и добре отлежали геополитически възгледи смятат, че „законни” апетити към Македония имат още Сърбия и Гърция?
В самата Сърбия вече от седмици (или поне след размириците в Куманово) на висок глас се обсъжда евентуалното разпадане на Македония и подялбата ѝ тъкмо между изброените четири страни. Но Лавров изобщо не споменава Сърбия и Гърция.
За това има едно просто обяснение. Като вътрешно убеждение и най-вече като пропаганда, Кремъл разпространява обвинението, че всички възпаления в международната политика идват от САЩ. Това се отнася както до Украйна и Грузия, така и до Балканите.
Лавров говори за външна намеса в Македония и за натиск върху премиера Груевски, понеже не подкрепил санкциите срещу Русия. Тези санкции не се подкрепят и от Сърбия, а добре известно е, че сегашното гръцко правителство играе дълга, нечестна и опасна игра около санкциите, като се опитва да изтъргува своята позиция по въпроса ту с ЕС, ту с Москва.
На този фон думите на Лавров могат да се разтълкуват и така: Вашингтон подкокоросва „лошите”, проамерикански правителства в Албания и България да си поделят Македония, докато „добрите” Скопие, Белград и Атина се интересуват само от усилване на икономическите връзки с Русия и опазване на равновесието.
Никой не знае дали изказването на Лавров означава тъкмо това, но такава хипотеза би била в хармония с архаичния начин на външнополитическо мислене в сегашна Москва и с отколешната склонност на Русия да раздухва конфликти на Балканите заради собствената си изгода.
Да не говорим, че с действията си в Крим и в Украйна Русия еднолично денонсира следвоенния международен ред - и най-вече неприкосновеността на границите. Тоест, говоренето за евентуална териториална подялба на Македония изцяло се вписва в новата политика на Кремъл.
Не случайно тъкмо Лавров е първият политик от такъв ранг, който на глас размишлява по въпроса. Зад подобни размишления положително се крие убеждението, че ако напрежението в Македония умишлено и целенасочено се „етнизира”, нищо чудно в определен момент да възникне такава констелация, при която албанците да се отцепят, а Скопие и София рязко да се сближат.
Знае се, че в България под повърхността отдавна къкри едно исторически обременено обществено мнение, което би подкрепило „завръщането на македонците у дома”, а пък за Скопие едно светкавично влизане в ЕС през българския коловоз сигурно би изглеждало като привлекателен вариант. Един такъв (засега, слава Богу, съвсем хипотетичен) сценарий е зареден с чудовищен взрив, за който е по-добре изобщо да не помисляме.
Балкански огньове
Изказването на Лавров е и предизвикателство към и без това претоварената в момента международна политика на ЕС. Внезапно се оказва, че Брюксел трябва да се вгледа много по-внимателно в ставащото на Балканите.
Гръцките сътресения и македонската криза отново подсещат за позабравения спор за името, заради който Атина блокира преговорите за еврочленство на Македония. Как ли ще реагира ЕС, ако сегашното гръцко правителство, притиснато финансово до стената, изведнъж реши да изтъргува името срещу частично опрощаване на дълговете? И какво означава изявлението на сръбския президент Николич, че Косово трябва да се върне в границите на Сърбия? Та нали точно отказът от това искане беше условието да започнат присъединителни преговори между ЕС и Белград?
В момента ситуацията е максимално непрозрачна. Единственото, което се вижда с просто око, е еднозначният интерес на България да не се отклонява от общата европейска политика. И да настоява за две неща: неприкосновеност на границите и колкото е възможно по-бързо приобщаване към ЕС на съседните Македония и Сърбия. Защото само това може да гарантира мира в региона.
