П ътувам из Русия от 30 години и съм ставала свидетел на всякакви неща – от еуфорията при падането на комунизма до благоденствието, а в по-ново време и на политическото отчаяние. Но когато отидох там за пръв път след анексирането на Крим, бях шокирана от видяното. Сблъсках се със страна, готова не за някакъв замразен конфликт, не за война чрез марионетки, а за пълномащабна война срещу Запада, пише Сюзън Ричардс за в. "Гардиън".
Никога моите приятели не са се държали по-любящо – но този път у тях усещах безпокойството на хора, които не бяха сигурни кога и как ще можем да се срещнем отново. Вярно е, че това душевно състояние се настани в резултат на непрекъснатата медийна кампания на Кремъл през последната година. Но бързо разбрах, че повечето от тях споделят мрачното виждане на правителството им за Запада, с неговите "кухи представи" за демокрация и свобода.
Понеже режимът се е фиксирал в идеята да си върне обратно империята, избухването на голям конфликт наистина изглежда възможно. Руски самолети и подводници провеждат военни маневри край бреговете на Европа. Но някой навлязъл самолет в балтийското въздушно пространство може да предизвика ответна реакция на НАТО с конвенционални оръжия, а това от своя страна може да доведе до изпреварващ ядрен удар от Русия – стратегически отговор, породен от опасението за слабост пред лицето на превъзхождащата американска военна мощ.
Докато алиансът се мъчи да убеди членовете си да отделят по 2% от брутния си вътрешен продукт (БВП) за отбрана, тази година Русия увеличи повече от два пъти това свое перо до 4,2% от БВП и същевременно орязва други бюджети, включително за здравни и социални услуги.
Съботният парад за Девети май в Москва беше нещо повече от честване на победа – това беше демонстрация на военна мощ,
обяснява още Ричардс.
Междувременно икономическата криза в Русия ще се задълбочи през тази година. Заплатите на държавните служители бяха замразени. Възнагражденията в частния сектор намаляха с 10%. Прогнозират се масови съкращения на работни места. Путин обяви, че тази година ще получава с 10% по-малка заплата, но тъй като оценките за неговото истинско, сенчесто богатство варират между 70 и 200 милиарда долара, е малко вероятно той да усети някакви затруднения. Въпреки кризата подкрепата за него се превърна в нещо близко до идолопоклонничество.
Как се озовахме в тази нелепа и опасна ситуация?
В края на Студената война руснаците си представяха, че ще станат част от една по-голяма Европа. Вместо това чрез съчетание от триумфализъм и незнание засилихме старите страхове на Русия, че ще бъде изключена и ще стане жертва. Традиционното схващане на запад е, че вината е у Путин и клептократичния му режим.
Според този наратив режимът е преминал към настъпление, след като се е понижила цената на петрола. Той е отвлякъл вниманието на обществото от неспособността си да диверсифицира икономиката, като се е нахвърлил срещу външен враг и е предприел брилянтна пропагандна кампания. Тази версия за събитията, макар да не е невярна, освобождава Запада от отговорност прекалено лесно. Когато съветският режим рухна, идеологията на свободния пазар беше във възход на запад. Хората на властови позиции наистина прегърнаха идеята, че преживяваме "края на историята" – че в еднополюсния свят външната политика ще бъде изключително битка за пазари.
В Америка и Великобритания правителствената подкрепа за изследванията на страните от бившия съветски блок бяха орязани. Държавният департамент на САЩ и британското министерство на външните работи разпуснаха изследователските звена, които държаха политиците информирани. Посолствата се съсредоточиха върху създаването на възможности за търговия.
Същевременно медиите, изправени пред своята си икономическа криза, също съкратиха чуждестранните си кореспонденти.
Западът просто спря да мисли сериозно и задълбочено за Русия и съседите ѝ.
Но когато нещата опряха до отбраната, не се държахме все едно сме пред края на историята.
Вместо да сложим край на нашето отбранително споразумение от Студената война, НАТО, ние го преоткрихме като алианс, който осмисля съществуването си само като боен строй срещу Русия. Не спряхме да го разширяваме на изток, все по-близо до границите ѝ. В отговор на това нахлуване в сферата ѝ на влиния, Русия стана агресивна – първо в Грузия, после в Крим и Украйна. Западът отхвърли това с аргумента, че концепцията за сферите на влияние принадлежи на отминала епоха. Но географията не се променя, както и чувствителните въпроси, които са я оформили.
Американската политика в Куба в постсъветската ера, а и досега, се основава именно на този принцип. Хавана отдавна не е военна заплаха за САЩ. Но беше заклеймено като нещо възмутително това, че която и да е държава близо до техните граници може да остане вярна на "враждебна" идеология. Краят на Студената война не промени и историята. Тя продължава да вдъхва идентичност, както е било винаги. Вземете например Украйна – Киев наистина е люлката на руската нация. Това е важно точно толкова, колкото и че бащите основатели на Америка са дошли от Великобритания.
Усещането на Русия за идентичност, закрепена в периферията на Европа върху безкрайна земя, винаги се е характеризирало с патологична несигурност.
Идентичностите се събират в сложна плетеница, но лоялностите се разпадат. Вземете например Донбас, който е в сърцето на зоната на конфликта. Там е родината на донските казаци, чиито конни полкове са известни с това, че са служили на руските царе поколения наред. През съветския период казаците са жестоко преследвани заради верността им към царя. Но този регион е и родното място на иконата на съветския труд, Алексей Стаханов, който изкопал 227 тона каменни въглища в рамките на една смяна. Стаханов беше лицето на героично поколение съветски трудещи се, всички живели в Донбас.
Едва ли е изненадващо, че тъкмо в този регион на конфликтни обвързаности Кремъл води особено интензивно своята пропагандна война. Решението на западните лидери да бойкотират парада в събота в Москва по случай 70-годишнината от победата над нацистка Германия може и да е изглеждало като нещо, продиктувано от здравия разум в светлината на събитията по границата с Украйна. Но то не отчете какви емоции все още предизвиква у руснаците мисълта за фашизма.
Хората на запад от години се кикотят на "Ало, ало" и на пародийния марш на Джон Клийз, но фашизмът изобщо не предизвиква смях в тази страна.
Руснаците ме питат как така в Литва са позволени маршове, с които се отдава почит към нацистки колаборационисти, убили 200 000 евреи. Как, питат те, Западът може да приема в Европейския съюз и НАТО "етнокрации" като Естония и Латвия, които радикално дискриминират руските си граждани.
Според центъра "Левада" подкрепата от 62 процента, която Владимир Путин има, отразява не само това отколешно географско усещане за несигурност у руснаците, не само непоклатимата им любов към тяхната страна. Тя представлява наранената гордост от очевидната решимост на Запада да третира Русия като враг. Продължаващите западни санкции само ще засилят популярността му. Защото Путин е само симптом на сегашната криза. От гледна точка на Русия тук става дума за много повече от Путин.
На съботния парад в Москва министърът на отбраната Сергей Шойгу се прекръсти, докато преминаваше под Спаските врати на Спаската кула в Кремъл. Този неочакван жест взриви руската блогосфера. Фактът, че Шойгу е будист, е друга тема. Изправен пред своите военнослужещи, министърът на войната възраждаше стара традиция, правейки това, което руските генерали винаги са правели, преди да влязат в битка. Както руски блогъри посочиха, Шойгу също така е направил жест, прокарвайки ясна разделителна линия между тяхната култура и Запада, който "не допуска Бог в публичната сфера".
Трябва отново да започнем да приемаме Русия сериозно,
като отново я включим в нашата култура, вместо отново да я изолираме. Карл Маркс ни предупреди, че историята се повтаря, първия път като трагедия, а втория като фарс. Но в сегашната опасна ситуация няма нищо смешно. Трябва да си припомним поуките от Първата световна война и да внимаваме, преди да е станало твърде късно.
