Защо изчезналият самолет е по-интересен от кафето в Кърджали

Ш егата, която се появи, представяше телевизионен водещ в самолетен симулатор, който казва: „Съжаляваме, че трябва да прекъснем нонстоп отразяването на изчезналия самолет, за да ви занимаваме със скучни новини от Крим и други части на света.“

Факт – трудно е човек да си припомни такова медийно внимание по една тема

(нито военни конфликти, нито изборът на Барак Обама, разрушително земетресение, ядрена авария, смъртта на Диана или каквото и да е друго не са предизвиквали чак такова глобално медийно фокусиране върху една тема).

В първите дни след мистериозното изчезване на MH370 информацията беше толкова малко, а новинарският 24-часов цикъл – толкова голям, че някои медии се надпреварваха да „създават“ свои истории. Спекулации, версии, безконечни интервюта със специалисти, припомняне на други мистериозни случаи и какво ли още не. Въпреки това рейтингите растяха и интересът се засилваше. В един момент Си Ен Ен дори удвои рейтинга си, което не се е случвало в историята. 

Анализатори разказваха, че част от причините се крият в

модата, която американските новинарски станции наложиха от 80-те години –

репортерите са по-големи от самата новина. Големите телевизии изпратиха своите звезди репортери да отразяват изчезването, а те самите даваха всичко от себе си да придадат достатъчно драматизъм на фона на липсата на информация.

Аз се потопих в новината от първата минута и не излизах от темата с часове. И сега твърдя, че страничните теми към тази новина са интересни, но затова след малко. Оставете ме мен обаче – аз вярвам, че самолетите са магия и всичко, свързано с тях, ме интересува. Странно е друго – когато в продължение на дни няма абсолютно никаква нова информация (с изключение на два-три детайла като откритието, че самолетът е сменил рязко посоката си и една смешна теория за пожар на борда), гладът за повече и повече се засили.

Разглеждам тази световна медийна истерия така – от една страна, темата е интересна, защото хората вярват, че летенето е най-сигурният транспорт и самолетите са магия; от друга – научните теории и мистериите винаги ще бъдат интересни, особено когато става въпрос за човешки живот. Но от трета страна – истерията успя да извади и най-лошото от някои медии – безцеремонно отразяване на страданието на роднините. Дори отличникът в темата – Ричард Куест от Си Ен Ен – си позволи да задълбае в интервюта с близки на загиналите в полета Рио-Париж от 2009 г. и едва ли не да изкара себе си жертва,
че е страдал, докато е отразявал трагедията заедно с тях. Но и той не успя да се овладее – изследване на авторитетния Pew Research Center в Щатите показа, че повечето американци са доволни от масираното отразяване на историята с изчезналия самолет и дори искат още.

Защо все пак истерията се случи и защо аз твърдо вярвам, че темата е по-интересна от останалите в момента? Казват, че част от решението на медиите да се фокусират върху темата е 24-часовият новинарски цикъл и глобализацията на определени медийни брандове. Когато имаш пълно денонощие и зрители/читатели, които са будни във всяка минута от това денонощие, тъй като са пръснати по света, ти трябва да захраниш информационния им глад.

Единственият начин да го направиш е

да създаваш нови и нови теории, репортажи, сюжетни линии и какво ли още не на база късчетата релевантна информация,

с която разполагаш. Това са част от последствията на свързания свят.

Чисто журналистически погледнато, световният фокус към тази новина доказа една теория, в която вярвам и която отрича стар журналистически закон. Отживялата мантра, че първа новина е тази, която засяга най-много хора или теб самия. Този случай е поредното доказателство за това – независимо какво се случваше на местно ниво в определени държави, разположени по различни краища на света, първата новина беше и трябваше да бъде новината за изчезналия самолет. Къде професионално, къде сензационно отразена – няма значение, но това беше новината, с която започваха емисиите си водещите медии по света.

Независимо че за съответните местни зрители тя няма директно отражение, нито пък съществува дори теоретична възможност и един процент от тях да имат далечна връзка с изчезналите пътници на борда. Разбира се, това е журналистически спор, който трябва да се води в нюзрума, а не с широката аудитория, но аз наистина вярвам, че

в днешния свързан свят има глобални теми, които трябва да изпреварват локалните.

Защо обаче считам, че отразяването на самолета все пак имаше добавена стойност? Смислената част от отразяването на новината се криеше в работата на по-сериозните журналисти, които „научиха“ публиката чрез интересни сюжети, свързани с основната новина. Кой си спомня от уроците по география, че средната дълбочина на Индийския океан е 4 км? Кой знае как и по какъв начин функционират радарите, транспондерите и глобалните навигационни системи?

Какъв точно е бизнесът с откраднатите паспорти по тези части на света? Как функционира политическата система в Малайзия и по какъв начин се случва мащабна операция, в която участват толкова много държави? И още – работата на сателитите и техните възможности, съвременните технологии за търсене, политическата обстановка в региона и различните игри. Докъде е стигнала военната техника и как математическият анализ на огромни масиви от данни дава информация? Доста по-интересни международни теми, от която и да е поредна местна безумица с квартално значение, която обаче грее на първите страници и първите позиции в новинарските емисии. Докато Чарли Роуз интервюираше океанографа Дейвид Гало, който откри черната кутия на изчезналия самолет на „Ер Франс“ от 2009 г. и когото имам честта да познавам,

родните медии ни занимаваха с обвинението за хулиганство на Волен Сидеров и разни подобни махленски шумотевици.

Макар че се възхищавам на издания като „Ню Йоркър“, които проверяват всяка история по 5-6 пъти дума по дума, преди да я пуснат за печат, мисля, че 24-часовото отразяване на мистерията с изчезналия самолет е оправдано. То бе доказателство, че и обикновените зрители имат необходимост от сериозни научни анализи при тълкуването на определени теми и са жадни за новини, различни от пореден безумен закон или посещение на политик в чужбина. Разбира се, зад стотиците умни хора, които говориха по темата - учени, специалисти, откриватели – се крие грозната обвивка на трагедиите и катастрофите, които винаги са привличали нашето внимание. Любимият ми пример с „Титаник“ и „Олимпик“ се преповтаря всеки ден, навсякъде по света. Сигурно сте чували – „Титаник“ и „Олимпик“ са идентични кораби, направени по едно и също време от едни и същи хора, за да извършват една и съща работа.

„Олимпик“ служи вярно години наред и никой не пише за него. За „Титаник“ пишат всички, защото не служи вярно. 

Но така работят медиите, защото човешкият интерес тласка в тази посока. Както едно време се е пишело и четяло са дяволи, мистериозни болести и серийни убийци, така и днес – стотици години по-късно – обществото е все още незадоволено за такива истории и ги консумира. Тези журналисти, които не се подведоха и донесоха истински добрите материали по темата, които обогатяват публиката с нови знания. Добре е, когато журналистите действат като провокатор, който кара да потърсим още информация за научни теории, географски познания, технологични открития.

След отразяването на изчезналия самолет – къде жълто и цинично, къде професионално – аз научих нови неща по теми, които индиректно засягат авиационната тематика, но са далеч по-всеобхватни. Неслучайно в един момент 17 от 20-те най-четени новини в сайта на Би Би Си бяха на тази тема. И повярвайте – всяка от тях беше по-интересна от поредно дело срещу Сидеров и Цветанов или две чаши кафе в Кърджали.