С ред многото "духовни" неща, като хвърлянето на кръста на Йордановден във водата и зрелищното му изваждане, или разиграването му на търг в Перник, с които медиите ни обливат, се случи нещо съвършено различно.
Една жена сънувала сън, разказала го по телефона на игумена на Лопушанския манастир и в мястото на съня – "на метър и половина височина в храма, до свода на прозореца вляво", открили икона, скрита там преди 340 години. Жената е от София, никога не била ходила в този манастир.
Епископ Сионий каза – това е благословение за България в началото на годината. Това е чудо.
Но разбираме ли ние днес какво е чудо?
Тази дума употребяваме за какво ли не. А разбираме ли, замисляме ли се какво е чудото?
Прекрасно е определението за чудо на митрополит Антоний Сурожки, което прочетох в последния брой на списание "Християнство и Култура" в статията на Олга Седакова за него. "Разбира се, казва митрополит Антоний, всяка твар общува с Бога по своему, но не съществува такава твар, която не може да има общуване с Бог, иначе понятието за чудо би било невъзможно. Когато Христос заповядва на вълните да утихнат и на вятъра да се успокои (Марк 4:35), това не означава, че Той има някаква магическа власт над природата, а че живото слово на Бога се възприема по някакъв начин от всяка Негова твар".
Чудото като непосредствен израз, резултат от живата връзка с Бога.
Чудото винаги има много пластове. То достига до нас – или не достига – през тези пластове. То никога не е на повърхността, неговото възприятие не е директно. Обратно – това, което е директно, не е истинско чудо. Това, което е директно, се възприема единствено от нашите сетива и там си и остава, то оставя в душата ни само малка следа, драскотина, която на другия ден незабележимо изчезва.
Чудото е свързано с метаноя, с промяна, обръщане на нашия ум. Фокусите предизвикват у нас зашеметяващ ефект. Понякога те са наистина удивителни и заслужават нашето възхищение заради майсторството, техниката, ловкостта. Фокусите предизвикват изумление.
А истинското чудо предизвиква преумление.
Това е неговата цел. Защото едва когато у нас се случи преумлението, метаноята, тогава чудото дава плод. По това го познаваме и това е неговата цел. Това, което не дава плод, не може да бъде чудо.
Преди време по телевизиите гледах репортаж за една църква, от чийто покрив беше прокапал пчелен мед. И първата реакция беше, че това е чудо. Докато не дадоха думата на отец Руси, който поясни, че там някъде, в подпокривното пространство, пчели са си направили гнездо, събрали са мед и той е прокапал. Слава Богу, че това се случи в църквата на един разумен свещеник, който охлади ентусиазма за чудо. Защото виждаме много подобни случки, където ентусиазмът за чудо е неудържим и необуздаем.
Например любимият свещеник на Сергей Станишев, които беше организирал пиар акция да снимат предварително подготвеното прохождане на едно парализирано момиче.
Това беше показано със самохвалство и крясъци, както всичко в комунистическата пропаганда, а накрая се оказа измама и блъф. И после – пълно медийно затъмнение, вече никой не се интересува от съдбата на това нещастно и използвано същество.
Не е нужно медът да капе от покрива на храма.
Медът е божествена храна и лекарство и когато е получен в обикновен пчелен кошер. Медът сам по себе си е едно удивително чудо. Както и въздухът. Както и водата. Както и хлябът. Покълването на всяко житно зърно е чудо – чудото на живота.
Ние сме изгубили духовната сетивност да откриваме и разпознаваме чудото. Въздухът, водата, хлябът – животът изобщо вече не е чудо, а даденост. Защо да мислим за нея? Това е даденост. Замислянето над подобни неща не ни носи нито облаги, нито ни улеснява в житейската реализация.
И може би затова от време на време Бог ни изпраща и такива чудеса като тази зазидана икона. В днешния век, когато ние търсим прагматични обяснения за всичко, намирането й не би могло да получи никакво прагматично обяснение. Инак дежурните миторазбивачи не биха пропуснали на мига да се присмеят на нашата наивност и да ни обяснят простата истина. Та те ни обясняват как Христос бил ходил по водата, като преди това подложил отдолу дъска и как делвите, в които е претворил водата във вино, били с двойно дъно!
Бог разбива митовете на миторазбивачите.
Бог съкрушава веросъкрушителите. Бог има грижа за Своите най-малки братя, бедните духом. В този свят, пренаселен с богати духом, една част от тях скрити от медиите, а друга част, неслизащи от екраните, Бог си избра непозната Мария да й изпрати този чуден сън. Да й прошепне, че именно там, зад един дебел камък, без никакъв външен белег, от три века и половина чака Света Богородица с Младенеца, със сребърен обков.
Иконата беше открита в началото на новата година, за да ни даде надежда. На задната ѝ страна са изобразени два вечнозелени кипариса и между тях финикова палма, същата такава палма, с вейките от която е бил посрещнат Спасителят, когато влизал в Йерусалим. Символи на надеждата. Знаци, че надеждата не повяхва. Зазидали са иконата в стената на храма, когато е било потушено Чипровското въстание. Но надеждата у победените въстаници не е била съкрушена. И те скрили тази икона като знак, като послание за нас.
Чудо е сънят на Мария, която не е посещавала никога Лопушанския манастир. Чудо е точното описание на мястото на иконата – на телевизионните кадри виждаме, че няма никакво разкъртване около нишата. Чудо е оцеляването на иконата. Но най-вече чудо е надеждата на тези, които са я зазидали, без да поставят никакъв знак на мястото, не надежда, а увереност, че Бог ще даде знак и иконата ще бъде открита. Чудо е този тайнствен език, с който Бог ни говори и ни се открива.
И след като беше открита иконата, Дядо Добри отиде да ѝ се поклони и я виждаме в неговите ръце – може би единствените достойни ръце да държат това чудо.
криза, която тихо расте" />
