Андрей Ковачев: Левски е национален идеал и не може да бъде приватизиран

Д нес отбелязваме 141-та годишнина от гибелта на Васил Левски. Личност, която фокусира в себе си националната ни гордост, една от малкото исторически личности, която не може да бъде наречена спорна. Левски може да бъде наречен и обединител на нацията, пример за подражание на всички поколения българи, независимо от историческата епоха, в която са живели. Може да бъде наречен „национален идеал”. Доскоро не можехме да си представим, че единомислието за Левски може да бъде нарушено от политически, лични или други пристрастия.

Васил Левски е кулминацията на националните стремежи на българския народ през ХІХ век. Той се вписва в дългата поредица от български революционери, но е един от първите, които виждат освобождението като всенародно действие, а не като изолирани действия на шепа герои. Той променя стратегията и тактиката на освободителната борба, поставя основите на поредица от бунтове и въстания, довели до избухването на Априлското въстание през 1876 г., което от своя страна допринася за освободителната война, довела до създаването на модерната българска държава. Левски е символът на националната мобилизация за постигането на една национална кауза. Следващите поколения може да спорят дали и кога тази цел е реализирана, но всички те пазят спомена за него като носител на тази мобилизация.

За нас българите, както периодът на Възраждането, така и самият Васил Левски са „национален идеал”. Това е епохата, към която винаги се връщаме в дни на криза или страдание. Левски е въплъщението на този национален идеал.

Как изглежда този национален идеал? Целта е ясна –„чиста и свята република”, модерна, демократична и толерантна държава, устроена в съгласие с най-прогресивните европейски норми на времето си. Единен, народът може да преобърне историята: „Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме.” Народът не е обект на историята, а неин творец – мисъл, която често може да бъде припомняна и днес. Но най-важната, поне според мен, мисъл на Апостола е прочутата му фраза „Ако спечеля, печеля за цял народ — ако загубя, губя само мене си”. Тази мисъл е била интерпретирана по различни начини в различните епохи, но един от акцентните в нея е за отговорността на отделната личност пред голямата общност. Точно това е нещо, което отличава Левски от много от нашите съвременници – това е идеята за солидарността, за съществуването на общност – семейната, регионалната или националната, пред която всеки един от нас носи своята отговорност. Тъй като именно общността е мярката, която дава възможност за измерване на делата на всеки отделен човек.

Националният идеал, според Васил Левски, се състои в изграждането на модерна, демократична държава, която има самочувствието на равностоен участник на европейската сцена и на творец на собствената си история. Условие за постигането на тази цел е съществуването на общност, отговорността на отделната личност пред тази по-голяма общност. По думите на Апостола: "Ако спечеля, печеля за цял народ - ако загубя, губя само мене си".

Доколко този национален идеал е реализиран днес? На пръв поглед формалните критерии днес са изпълнени – въпреки всички превратности на историята през последния век и половина, днес България е модерна демократична държава, част от европейското семейство. На пръв поглед тя уважава своите етнически малцинства, и се опитва да пази своята вековна история.

Но днес под въпрос са поставени точно тези идеали за толерантност и солидарност. И то от хора, които се опитват да се представят за единствени носители на този национален идеал. Като се опитат да „приватизират” Левски. Хора, които настояват, че говорят едва ли не от името на Апостола, които си присвояват правото да определят кой е патриот и кой не. Които са готови, с името на Левски на уста, да поставят под въпрос дълго и внимателното изграждане в течение на десетилетия етническа толерантност.

„Братство всекиго, без да гледаме на вяра и народност” – дори и само тези думи на Левски са достатъчни, за да опровергаят тези претенденти за изключителност, които искат да разделят, а не да обединяват. Всеки идеал е трудно да бъде изпълнен. Това обаче не може да бъде основание да опишем българското Възраждане просто като „романтичен период” от българската история, а Васил Левски – като национална икона, пред която всички се кланяме, но всъщност не познаваме. Наше задължение е да се опитваме да реализираме този „национален идеал” и в това, според мен, се състои нашата обща и солидарна отговорност – да продължим да се опитваме да градим този идеал, като оставаме реалисти и не се подлагаме на лъжливите послания на мимолетни политици.