Тези два и половина процента звучат ужасяващо малко. Още по-фрапиращо става, когато си спомним, че само приблизително една осма от тях съставляват всички реки и езера по света – водоизточниците около които се е оформила и се крепи цялата ни цивилизация. Да, става дума за нещо като 0,3% от цялата вода на планета – една цифра, която поне стряска, а често и предизвиква сериозна загриженост. Хей, трябва само да замърсим тази третинка от процента и всички сме мъртви – хора и сухоземни.
Загрижеността е благородна. Тя е достойна за възхищение и – понякога – необходима. Ако се превърне в параноя, обаче – ако доведе до прибързани политики, без коректна преценка на разходите и ползите, тя би могла да доведе до, в добрия случай, погрешни, а често пъти и ужасяващи резултати.
Спомням си, например, че в края на 90-те самозвани пророци авторитетно прогнозираха как до 2010 повече от половината световно население ще живее в условията на постоянен недостиг на вода, а войните на бъдещето ще следват коритата на водните басейни. Днес тези предсказания са удобно отложени – този път за 2025 или 2030 г., а авторите им отново искат от парите ни, за да се справят с бедствие, което предвидиха погрешно още първия път.
Наистина е възможно 2025 година да ни предложи недостиг на вода – няма как да го знаем в действителност – но правилният подход е не да се фокусираме върху един такъв все още потенциален проблем, загърбвайки по-належащи трудности, а да насочим усилията си към тях, харчейки разумно средствата, с които разполагаме и децентрализирайки защитата на околната среда.
Реките в България днес са много по-чисти отколкото допреди 10 или 20 години и основна причина за това не е, че някоя правителствена агенция изведнъж се е сетила да се погрижи за опазването им. Тъкмо напротив – като човек, който е организирал няколко почиствания (на микро ниво), съм наясно, че отношението на бюрократите в повечето случаи е... така де бюрократично – положително на думи, но не особено полезно, когато всъщност трябва нещо да бъде свършено.
Реките в България днес са по-чисти, мисля си, благодарение на три фактора: първо, заради разрушаването на нефункционалната, но замърсяваща тежка индустрия, която ни беше завещана от социализма; второ, благодарение на напредъка на науката и спада в цената на филтриращите технологии; и трето, с подкрепата на частната (добре де, нека бъде лична) инициатива на гражданите, които видяха, че вече са свободни да поискат по-добра среда за живеене и започнаха да полагат усилия да си я създадат – макар и не в степента, която би ми харесала.
Прекалено сме свикнали да разчитаме на държавата – именно този рефлекс следват ония самозвани пророци, които споменах няколко параграфа по-нагоре, но истината е, че само хората са от значение. Не е важно дали става дума за съседите в квартала, които се събират с идеята да почистят коритото на преминаващата през него река, или за бизнесмените, финансиращи начинанието, защото наистина им пука, защото искат да натрупат няколко точки за стил, или от куртоазия.
Водата е важна, така че ние не трябва да пестим усилията си да я опазим – за себе си и за поколенията. Хората, обаче, са грешни и затова не бива да концентрираме тези усилия в една личност, една институция или една организация. Държавата? Нейната роля е да не ни се пречка и да създава условията, за да се преборим с проблемите. Еколозите? Те следва да посочват споменатите проблеми и да търсят решения за тях, без да се страхуват да си изцапат ръцете, но и без да прибягват до принуда. За всички останали остава правото да бъдем отговорни към бъдещето си, умерени в оценките си и да помагаме, когато и в каквато степен можем, за това да направим средата си по-приятна за живеене.
