Професорът, с все по-мътен поглед следи течността над болничното легло, стичаща се от системата към иглата. Капка по капка. Усеща, че краят наближава. Така и не довърши последния си научен труд. Ръкописът, посветен на теориите на Шаубергер за водата, лежи на масичката отсреща. Спуска се все по-гъста мъгла, докато изведнъж духът не се отделя от тялото, понасяйки се отвъд. Може би от неговия полъх, страниците се прелистват и разкриват част от текста на увода:
Виктор Шаубергер (1885-1958), създател на фундаменталната техника на завихрянето, всъщност е открил за човечеството съвсем нови източници на енергия. Колко жалко, че и тогава, както и сега, най-важните общочовешки открития срещат само упорития протест на следващите сляпо стереотипа.
“Да, panta rei, мисли сипрофесорът, носейки се вече високо над сивите покриви, – да видим, дали действително Вселената се намира в постоянно движение”. Може би заради активната си до последно мозъчна дейност, но душата му все още не се е разсеяла в облаците наоколо. Впрочем те се сгъстяват все повече, докато изведнъж започва стремително падане. Дъжд. Капка по капка. А там, долу се мъжделее широка река.
Душата се завихря и потъва, поемайки устрема на бързото течение, носещо своя малък процент вода към морето. На едно място движението замира. Дерето е задръстено с отпадъци, разлагащи се чак до речното дъно. Върху гротескно стърчащ клон виси стар вестник. Професорът успява да види едно заглавие:
Най-големите реки в света пресъхват. Главният регион, където се наблюдава обратния процес – пълнене на реките, е Арктика, но причината е обезпокоителна – интензивното топене на снега и ледовете.
Ако имаше тяло, професорът би се усмихнал иронично. Процеждайки се през тесните процепи между гнилите наноси, душата му най-сетне вижда безбрежната ясна шир на морето. Там, близо до делтата, на импровизиран плаж се виждат играещи деца. Две момчета се пръскат с воден пистолет и пищят. Под близкия чадър, легнала на шезлонг жена чете книга. Авторът е Масару Емото. “Какъв удобен случай да проверя псевдонаучните му твърдения” – професорът насочва отслабващата си вече енергия към невръстното момченце, хленчещо в сянката на шезлонга. То пие вода от шише с тесен биберон, който пуска течността капка по капка. Детето се дразни, а майка му се е зачела в книгата си и нищо не чува. Духът се слива с обикновената трапезна вода в шишето. Вижда обаче само размазани, грозно разкривени молекули.
Както само една-едничка капка в басейна предизвиква разпростиращи се безкрай вълни, деформациите, дори в една душа, се разпространяват по света и водят до глобална деформация...
“Невероятно. Но... нима е истина?”Стъписан, професорът осъзнава колко малко неща хората знаят за себе си и за света. И колко малко се вълнуват от истинските неща през своя кратък, битово затормозен жизнен път. И тогава, със сетни сили, през тясната дупка на биберона, той тласка своята душа, заедно с всичките си надежди и опит в крехкото тяло на детето, което така и не разбира как изведнъж водата започва да тече по-силно. Един ден, след време, в един може би по-добър свят, то също ще стане професор...
