У скорявам крачка и вървя все по-бързо, усещайки, че вече съм близо. Още няколко стъпки и ще стигна ръба. Вълнението ми нараства, когато заставам на брега и поглеждам реката.
Чувствам, че съм се пренесла в приказен свят. Присвивам очи и оставам вгледана в реката, докато покрай мен започва да минава червената вода. След като изтича, на нейно място потича зелената вода, а след това идват жълтата и черната вода. Всичко е толкова нереално и вълшебно. Пристъпвам все по-близо и върховете на пръстите ми докосват водата.
Дръпвам се ужасена, взирайки се с широко отворени очи. Тази цветна вълшебна река носи със себе си толкова истории. Виждам в нея как се носят стъклени и пластмасови бутилки, хартиени, картонени и найлонови опаковки. Виждам обувки и дрехи. Виждам пластмаси и гуми. Виждам маслени петна, които сияят в цветовете на дъгата, хващайки живота в реката в смъртоносна хватка. Виждам, виждам.... Не искам да виждам! Не мога да гледам! Къде е синята вода? Кога ще дойде?
Казват, че човек не може да влезе в една и съща река два пъти. Как тогава се получава така, че всеки път влизам в една и съща река? Влизам във все същата мръсна река, която носи със себе си белезите на нашия егоизъм. Защо сме толкова егоцентрични и държим целият свят да види какво и колко консумираме – във всеки един смисъл на думата. Защо приемаме всичко за даденост и си мислим, че можем да взимаме и взимаме отново и отново без да даваме нищо в замяна? Всъщност, не е точно така – освен, че взимаме, ние и връщаме – връщаме всичко непотребно, използвано, безинтересно, връщаме и трупаме всякакви боклуци навсякъде около нас.
Реката поема нещата, които запращаме волно или неволно в нея. Поема и поема, но всичко си има лимит, граница. В един момент нещата се променят, идва „приливна вълна“ и природата ни показва колко дребни и безпомощни сме. Изведнъж осъзнаваме, че сме малки и незначителни. Но взимаме ли си поука? Не. Даже имаме нахалството да гледаме обидено и да се чувстваме онеправдани срещу водната мощ.
Всеки път е едно и също – цикличната „приливна“ вълна рано или късно се надига, приближава и залива, но не ни действа пречистващо, не преживяваме катарзис. Не. Ние се борим, плуваме срещу вълните, опитваме се да държим глава над водата, като сме се вкопчили в най-близкия отпадък и безкрайно се радваме, че е достатъчно голям да ни държи над повърхността. И така, отнасяме се към отпадъците все едно, че ни спасяват живота, вместо да ги обвиним, че реално са причината за заплахата за живота ни. Всъщност не би трябвало да обвиняваме отпадъците, виновни сме ние – все пак както казахме, ние сме центърът на света, центърът на вселената.
Излизам от унеса, откъсвам очи от водата. Крача по брега и събирам отпадъците около мен. Разсъждавам дали нещо може да се промени, дали хората могат да се променят и да погледнат с други очи към реката – да видят нейната роля, нейната красота, да прогледнат през отпадъците.
Дали чистя сама или сме група от хора, няма значение – аз не го правя, за да парадирам и да се показвам. Просто искам да се чувствам полезна, да дам своя нищожен принос, да изхвърля един боклук повече. Винаги ще има хора, които ще чистят, както и винаги ще има хора, които да изхвърлят – това е балансът в природата, който понякога се изразява по не най-лицеприятния начин. Хората, които замърсяват, няма да се събудят някоя сутрин и да осъзнаят, че не трябва да си хвърлят боклуците, където им видят очите. Такива чудеса стават рядко.
Те няма да се трогнат, ако прочетат или слушат за това, просто посланието не достига до всеки. Но светът е устроен така, че всеки има своя роля. Ако нямаше хора, които замърсяват реката, щяхме ли да се чувстваме така полезни, като я почистваме? Щяхме ли изобщо да оценим какво богатство е тя, богатство, което сме на път да загубим? Или щяхме да я приемаме за даденост?
Нека обаче като се запътим към реката – за да й се порадваме, или да поразтребим наоколо, да хванем за ръка и някой подрастващ. Нека му покажем, че освен анимиран компютърен скрийнсейвър на поточе, има и много по-истинска река в заобикалящия ни реален свят.
Ако продължаваме да почистваме нашата река; ако даваме пример на подрастващите, за да възпитаме едно по-друго възприятие и отношение към света; ако все пак продължаваме да пишем и да говорим за тези проблеми, макар и чудото да се случи при шепа хора, които да променят манталитета си – тогава има надежда. Има надежда, че синята вода тепърва предстои да дойде и смени всички други цветове.
А дотогава? Дотогава остава да се надяваме, че синята вода не е минала безвъзвратно и вече няма да я видим.
