За Петко

П озволявам си да кажа, че с Петко сме приятели. Не е съвсем в реда на нещата, защото той е съученик на моя баща, делят ни почти 26 години. За него тази разлика няма никакво значение, никога не е имала. Заради неповторимо младия му дух, свежото мислене, трезво обективния му поглед към света.

Голяма част от живота ни мина в Българската телеграфна агенция (БТА), където в онези години журналистиката беше много специална форма хем на висок професионализъм, хем на оцеляване в условията на явна и прикрита цензура и особено на смазваща автоцензура.

Петко беше от отбора на анонимно работещите редактори на международните новини, повечето - блестящи познавачи на английския език, нека спомена само Кръстан Дянков, Тодор Вълчев, Алфред Криспин, Димитри Иванов…

Преди да го познавам лично, бях крещял от възторг с неговия превод на „Приказки за страната Алабашия” от Карл Сандбърг, издадена през 1967 г. После и с превода на „Котешка люлка” и „Закуска за шампиони” на Кърт Вонегът.

Като начинаещ репортер се вторачвах в неговото изобретателно, щедро и в същото време свръхотговорно отношение към българския език. Работихме в екип още през 1973-та, когато ни „мобилизираха”, за да организираме пресцентър на свикания във Варна Световен конгрес по философия. Един ден ме запозна с неприятен на вид мъж. После ми обясни – този е вторият по значение антикомунист в света – запомни името, настоя Петко – Збигнйев Бжежински.

Ходехме редовно да го посещаваме през юли по неговите къмпинги (Градина, Алепу, Лозенец) и се възхищавахме на огромните му палатки и още по-големите тенти. Петко беше открил един забутан магазин за бракувано интендантско оборудване и първи взе да купува извадени от употреба парашути.

Паметни за оцелелите от онези години бетеанци са участията на Петко във веселите луди програми, които правехме за прочутите тогава пролетни и новогодишни „балове с маски” в агенцията. След обилно поляти вечери в Клуба на журналистите не веднъж завършвахме мохабета у тях на улица „Раковски”, където говорехме нещата, които „не бяха за пред хората”.

Сред многолюдното формирование агенти, пишман шпиони и редови доносници (на яве са само малка част от тях) в БТА Петко беше единственият, който сам, преди да извадят част от т.нар досиета, си призна публично и честно описа какво се е случвало при контактите му с Държавна сигурност. Всички останали и до днес енергично отричат.

Той стана телевизионна звезда, защото пръв успя да превърне новините в полезно забавление, в това, което в Америка наричат infotainment (от information — информация и entartainment — развлечение).

Петко Бочаров, неговата мисъл, неговата проницателност, честността му ще липсват, много ще липсват на България…

Поклон!