Б огумила си спомня как като малко момиче от полското градче Освиенцим видяла нацистки надзиратели да бият затворници, а заедно с майка си гледала заревото над крематориумите на концлагера „Аушвиц“.
„Всички си седяха тихо в къщите, прозорците бяха възможно най-плътно затворени“, разказва тя.
Седемдесетата годишнина от освобождаването на „Аушвиц“, на чието тържествено отбелязване ще присъстват световни лидери и оцелели концлагеристи, повдигна болезнени въпроси за жителите на Освиенцим, където нацистките окупатори са създали една от най-безмилостните машини за изтребване в историята, отнела живота на около 1,5 млн. души.
Как родителите им са работели и изпълнявали ежедневните си задължения, докато от другата страна на телената ограда са извършвани такива нечовешки жестокости? Какво са знаели тогава за случващото се там? „Хората, разбира се, знаеха какво става“, масовото избиване на затворници и изгарянето на хиляди трупове не беше тайна, казва Богумила. Някои разказват, че са усещали тежката миризма от изгаряните тела в Аушвиц, но са мълчали, за да оцелеят.
„Понякога майка и аз отивахме към лагера и виждахме това отвратително зарево на хоризонта“, споделя Богумила.
Но през войната жителите на градчето са мислели най-вече как да оцелеят. Окупацията е била много жестока. Някои местни жители си спомнят, че е имало хора, които смело са криели евреи в домовете си, но други разказват за евреи, предадени от съседите си на нацистите.
„Повечето не правеха нищо, защото много се страхуваха“, казва Богумила.
Тя е една от четирите жени, с които репортерите на Ройтерс се срещат в кафене в Освиенцим, за да споделят спомени от детските им години и от разказите на техните родители за онова време. Жените не искат да кажат фамилиите си, опасявайки се, че говорейки честно и открито, може да ядосат някои от местните хора, които предпочитат да не се връщат постоянно към миналото. Между 1940 г .и 1945 г. „Аушвиц“ се разраства и се превръща в голям комплекс от бараки, работилници, газови камери и крематориуми.
Защита, предателство
Въпреки изключително строгите наказания за всеки, който помага на евреин на окупираните от нацистка Германия територии, някои поляци все пак са рискували живота си, опитвайки се да помогнат. Днес Полша е страната с най-голям брой спасители, удостоени със званието „Праведен сред народите“, което се присъжда от израелския институт за изследвания на Холокоста „Яд Вашем“ – 6454 поляци официално са получили това признание за усилията им в спасяването на евреи.
„Леля ми криеше в дома си в Освиенцим едно еврейско момиче през войната“, разказва Ванда, пенсионирана фризьорка.
Но евреите са били 10% от предвоенното население на страната и сред поляците е бил разпространен и антисемитизмът. Еврейското момиче, което лелята на Ванда се опитвала да спаси, било заловено и убито, след като две млади полякини я видели на улицата и я посочили на германските войници, разказва Ванда.
Някои освен това се опитвали да се облагодетелстват финансово от ситуацията – или като продавали сведения на германците, или като изнудвали криещите се евреи. Такива постъпки се наказвали със смърт от полската съпротива. Някои поляци се облагодетелствали от смъртта на еврейските си съграждани, като придобивали тяхна собственост. Йоанна, пенсионирана счетоводителка, родена малко след войната, като дете чувала разкази за хора, които след 1945 г. ровели около лагерите, търсейки злато.
„Познавахме хора, които забогатяха, които направиха пари от това“, казва Ева, полякиня с еврейски произход, която била на две години, когато войната свършила. Родена в Освиенцим от майка еврейка и баща поляк, тя решила да остане в родния си град. Казва, че днес е една от много малкото евреи, останали в Освиенцим.
„Мама е била три месеца в лагера“, казва Ева. „Платили и я измъкнали оттам, скрита в каруца, пълна с боб“. „Оцеляла само благодарение на един фолксдойч, на когото баща ми дал пари“, разказва тя, имайки предвид хората, които в Третия Райх били смятани за етнически германци. „Той работел с германците, затова един ден дошъл и казал на баща ми: нека тя да изчезне някъде за две седмици“.
„Не знам колко души е пратил в лагера, но знам, че е помогнал на майка ми. Дали го е направил за пари? Трудно е да се каже. По онова време за това е трябвало да платиш“.
„Подсъзнателно всичко това още е в мен“, казва Ева. „Но аз никога не говоря за това. По-добре да спуснем завеса на мълчание“.
В продължение на седем десетилетия Освиенцим се опитва да остави зад гърба си мрачното минало. На сградата на главната гара на града, през която някога стотици хиляди хора са били карани в конски вагони към газовите камери на лагера, сега е разпънат гигантски транспарант „Град на мира“. Жителите на Освиенцим се опитват да гледат напред.
