А рогантност, твърдост и самодоволство характеризираха отговора, който Брюксел даде на стратегията на британския премиер Дейвид Камерън за предоговаряне на отношенията на Великобритания с Европейския съюз.
Преди британския референдум за членството в ЕС, който трябва да се състои преди края на 2017 г., премиерът поиска възможно най-скромния пакет от реформи. Но
непреклонните европейски лидери отказаха каквито и да е отстъпки.
Те не се съгласиха дори на най-малки промени в правата на мигрантите да искат социални помощи. Подобна позиция на незачитане може да бъде възприета като непоклатимо доверие в европейския проект. Британските призиви за промяна се отхвърлят незабавно, защото не се допуска нищо да застрашава стремежа към още „по-тесен съюз”.
В догматичния начин на мислене на европейския управляващ елит победата на федералната супердържава е неизбежна в крайна сметка. Но тази самоувереност е напълно неуместна. Истината е, че въпреки пренебрежителността към скромния план на Камерън ЕС е в отчайващо затруднение.
Зданието на федерализма се срутва, разпукано от пагубни противоречия и зрелищни провали.
Създателите на ЕС обещаха да донесат мир и благоденствие, но чрез своето грандиозно безразсъдство подхраниха само дълг, отчаяние и дезинтеграция.
ЕС страда от липса на каквато и да е демократична легитимност, което означава, че краят му може да дойде по-скоро, отколкото политиците си представят. Нека не забравяме, че режимът на апартейд в Южна Африка рухна драматично и неочаквано в началото на 90-те години. По същия начин рухнаха и комунистическите правителства на Русия и на източноевропейските страни в края на 80-те години.
2016 г. може да бъде годината, в която ЕС да се разпадне, което ще направи британския референдум неуместен. Икономиката със сигурност ще изиграе централна роля в един евентуален процес на колапс на ЕС. Въпреки безкрайната оптимистична пропаганда от Брюксел и по-големия фискален контрол, трудностите на еврото не са изчезнали. Растежът си остава анемичен – едва 0,3% през третото тримесечие на годината, докато опашките за помощи са по-дълги от когато и да е било. Безработицата в Испания, която понякога е наричана „чудото” на еврозоната, остава 23%. В Гърция безработицата е над 25%.
Но ЕС не може да разреши тази неумолима икономическа криза, защото той е част от проблема. Единната валута никога не е била в действителност икономическо начинание. Точно обратното, тя беше политически инструмент в един дневен ред за бъдеща федерализация.
Обединяването насила на толкова различни икономики като в Германия и в Гърция винаги е било обречено да има за резултат дълг и парализа.
Досега политическите последици от тази икономическа катастрофа до голяма степен се ограничаваха до Италия и Гърция, където гневът от условията на спасителните планове на ЕС доведе до катаклизми и екстремизъм. А гръцкото правителство е на път да затъне в друга криза, тъй като радикалният гръцки премиер Алексис Ципрас се е заел със смелата задача да се опита да реформира прекалено скъпата пенсионна система, която държавата не може да си позволи.
Но политическите последици от еврозоната може скоро да се разпрострат още повече и да увеличат обхвата на конфликта. След изборите през октомври Португалия сега е управлявана от социалистическо правителство на малцинството, което е подкрепяно от Левия блок – движение, призоваващо за масово гражданско неподчинение срещу мерките за икономии – и от Португалската комунистическа партия, която възприема традиционна марксистка и антикапиталистическа линия. Испания върви в същата посока след неотдавнашните парламентарни избори.
Неизбежният сблъсък по икономическата политика ще се съчетае и с продължаващото миграционно бедствие, което заплашва да разруши самата социална структура на Европа.
Вместо да защитава европейската цивилизация, ЕС се превърна в средство за разрушаване на нашето наследство и нашата идентичност чрез фикс идеята за отворени граници и за културно многообразие.
Точно преди Рождество Христово беше съобщено, че един милион мигранти са дошли в Европа по незаконен път през 2015 г., като почти всички от тях са преминали през Източното Средиземноморие. Вече неудържим, този приток ще продължи да нараства през 2016 г. След като се подигра с патриотизма, осмя понятието за национална сигурност и издигна в култ свободното движение, ЕС не може да направи нищо, за да преобърне тази тенденция.
Това със сигурност ще доведе до още по-дълбоко разочарование в ЕС, което ще се изрази в разрастване на яростните антиимигрантски и антиевропейски движения като Националния фронт във Франция, холандската Партия на свободата и шведската партия Шведски демократи.
Но
гневът може да се превърне в бунт през 2016 г., ако мигрантската криза доведе до серия от ислямистки терористични атаки.
„Даеш” открито се похвали, че изпраща джихадисти в Европа през пропускливите европейски граници, докато ливански министър каза, че един на всеки 50 сирийски бежанци може да се окаже екстремист от „Даеш”.
Ако най-лошото се случи, цялата риторика от ЕС за мир и единство ще звучи дразнещо куха. Лесно е да си представи човек как големите митинги в солидарност на жертвите на тероризма могат да се превърнат в демонстрации срещу Брюксел, докато еврократите стоят сащисани и изплашени, както беше сащисан и изплашен Николае Чаушеску, когато се изправи пред враждебната тълпа в Букурещ през 1989 г., малко преди колапса на режима му.
Касапница по улиците би било окончателният символ на провала им и катализатор за техния крах.
