Имате ли спомен от времето, когато „пиратска касета“ не означаваше торент в сайт, а истинска пластмасова тухличка, която слагахте във водеото? Ако да – значи сте преживели златната ера на видеото в България.
В края на 80-те и началото на 90-те в домовете ни започнаха да пристигат първите видеокасети – често пиратски, понякога с толкова лошо качество, че героите изглеждаха като сенки в мъглата. Но кой ти гледа картина, когато на екрана можеше да се появи Силвестър Сталоун като Рамбо, Арнолд Шварценегер като Терминатор или Брус Уилис в „Умирай трудно“?
За първи път гледахме Джон Траволта и Патрик Суйзи да танцуват („Мръсни танци“ беше класика във всяка видеотека), а „Робокоп“, „Хищник“ и „Роки“ бяха направо билет за Холивуд.
Дублажът – романтиката на единствения глас
Истинската легенда обаче беше дублажът. Един-единствен човек превеждаше целия филм – той говореше като Арнолд Шварценегер, като красивата дама в беда, като разглезено дете и дори като извънземното чудовище и да си го признаем това беше глас без каквато и да било емоция. И пак ние гледахме със затаен дъх!
Първоначално видеоплеърите бяха рядкост. Ако някой от блока имаше такова чудо, цялата улица се събираше у тях – 10 души на дивана, още толкова на пода. Със семки и пуканки, ако имахме късмет. Да изгледаш „Рамбо 3“ с компания от 15 души беше социално събитие, а не просто кино вечер.
Видеотеките – храмове на киното
После дойдоха видеотеките – истински „кино храмове“ на квартала. Отиваш с нетърпение да провериш дали е излязъл нов филм и ако се прибереш с касета „Ченгето от Бевърли Хилс“, „Топ Гън“ или „Междузвездни войни“ си героят на семейството. Разглеждането на етажерките с пъстри обложки беше ритуал: ще вземем ли екшън, комедия или романтика за вечерта?
До новите и най-чакани филми човек се дореждаше бавно, на по-късен етап някои видеотеки предлагаха по пет екземпляра от „Матрицата“ например и тогава просто се молиш да се добереш до последната останала касета.
Да, днес всичко е Netflix, HBO и стрийминг на 4К. Но усещането да поставиш касета във видеото, да чуеш характерното „жужене“ на видеото и да гледаш филм, озвучен от един-единствен глас, остава уникално. Това беше времето, когато Холивуд дойде у дома – понякога скърцаща лента, но винаги с много емоции.
