Анжела Недялкова е “Аве”, “Трейнспотинг 2” и “Източни пиеси”. Но тя е и диджей, студент по физика и само бъдещият ѝ път ще покаже какво още. Убедихме Анжела да ни вземе с нас по пътя си - в живота, в мислите си, в емоциите си, за да повървим с нея и да поговорим за постоянната изменчивост на човешката съдба и за вътрешния порив никога да не спираш.
По нов път ли тръгнахте с физиката или пътят ви в момента минава през физиката?
Винаги съм опитвала нови неща, винаги съм започвала нови начинания, но винаги се е усещало като едно допълване, надграждане.
С физиката и математиката е малко по-различно… Сигурна съм, че в един момент ще потърся мост между науката, технологиите и изкуството, но на този етап се чувствам сякаш започнах нов, втори живот и това носи трепет в сърцето ми.
Паралелно изучавам и корейски език, с надеждата в един прекрасен ден да се озова в Южна Корея - има интригуващи програми за студенти-физици, знаещи езика, предоставяни от университета (СУ “Св. Св. Климент Охридски”).
Ето това също би се усещало като изцяло нов път!
Как преминавате през препятствията - с хладния ум на бъдещ учен или с богатата емоционалност на актриса?
Някои неща не се променят, но все пак с времето и натрупания житейски опит започнах все повече да подхождам по-практично и разумно.
Емоциите са красиво вдъхновение за много артисти от всякакви сфери, но както с всичко останало, не е много разумно да се прекалява с тях.
Разбира се, хора сме, живеем в доста емоционални времена и е от изключителна важност всеки от нас да намери своите начини за заземяване и поддържане на здрава психика, за да заживеем в едно по-здраво (психически,физически) и устойчиво общество.
Да работим над емоционалната си интелигентност, за да съумяваме по-добре да разбираме сами себе си и едни други.
Споменавала съм го и в предишни интервюта - бъди господар в своето царство (умът и тялото), а не слуга.
Моите помощници в последно време са именно ученето, заедно с медитация и промяна в храненето.
Май се иска смелост човек да излезе от познатия образ и да се превъплъти в друг. Много хора остават завинаги впримчени в определения за самите тях, които ги ограничават, но от които не могат да се отърват. Какво бихте ги посъветвали?
Първо бих искала да отбележа, че това не е непременно нещо негативно. Има актьори, които колкото и да играят “себе си”, или сходни персонажи, са ни все така любими - те просто го правят толкова добре, че не можем да си представим друг на тяхно място и всъщност няма лошо да си намериш нишата.
Ако все пак държиш да имаш разнообразни персонажи, то тогава правиш каквото зависи от теб и се надяваш, че ти се отдава и че ще има кой да го забележи. Под „правиш, каквото зависи от теб“ визирам да се записваш на различни курсове за нови и разнообразни умения, да снимаш къси видеа (колкото по-професионално и с кинематографично усещане - толкова по-добре, разбира се), в които да се представяш в персонажи, каквито би искал/а да бъдеш видян/а и да го коментираш с агента ти (при наличие на такъв), за да може да се фокусирате над такива кастинги.
Много важни са първите проекти за тъкмо навлизащия в индустрията актьор. Много актьори правят грешката да се хвърлят на какво ли не само и само, за да са “in the mix”, но не вярвам в максимата “Няма лоша реклама” - не и в този случай. Ако те запомнят с по-слаба роля, в по-слаб проект от самото начало ще е доста лош старт. Както и ще покажеш, че си склонен да снимаш каквото дойде и нямаш отношение и хигиена към работата си. По-добре работи нещо съвсем различно докато дойде по-подходящ проект.
Ние всички ставаме свидетели на утвърждаващите “Да”, които сте получили в актьорската професия. Но “не”-тата кънтят много по-силно. Има ли някой отказ, който още ви измъчва, как се продължава напред след подобно нещо?
Като цяло съм позната с това, че не обичам да правя нищо на всяка цена - включително (най-вече) в актьорската професия. Респективно, не мисля, че има конкретен отказ, който чак да ме измъчва.
По-скоро се питам какво ли би било, ако аз бях взела дадена роля (както например в “Борат”, защото с Мария бяхме заедно на финалния етап от кастинга), но после си давам сметка, че този образ изобщо нямаше да ми пасне така добре, както на нея.
Емоции се преодоляват с разум, така се продължава напред. Като разбереш, че не си подходящ за всичко, че не всичко е подходящо за теб, че не ще се харесаш на всекиго, както и обратното, и най-важното може би - че ти си имаш своя път.
Много е грешно и мъчително, дори мазохистично на моменти, да се сравняваме с другите. Така даваме сила на емоции, които не водят до нищо положително или градивно.
Поглеждате ли често назад, към изминатия вече път?
Да, защото съм най-големият си съдник и от време на време имам нужда да си припомня, че все пак съм постигала и нещо смислено.
Откъде искате да мине житейският ви път занапред?
Почти винаги съм имала отговор на този въпрос, но в момента нямам претенции.
Харесва ми от къде минава в момента и засега стоя по-фокусирана в настоящето.
