Поетът с ватенката, който избра смъртта

В ечерта на 26 срещу 27 април Пеньо Пенев се вижда за последно с добрия си приятел Димитър Копчев.

След това отива в ресторант „Москва“, където потъва на една от масите в мрачно настроение.

Става и тръгва към дежурната касиерка. Казва й „Лека нощ, Мария. Не, не, сбогом“.

След това се качва в стая 118 на хотела и прави седмия си опит за самоубийство.

 Първият успешен.

„Поетът с ватенката“ 

Казват, че никой не е умрял от мъка. Но с нея се живее трудно. И Пеньо Пенев е от хората, които знаят това прекалено добре.

Детството му не е от най-щастливите. Знаем само малка част от това, което му се е случило като дете. Без да има нужда от подробности, достатъчно е да прочетем само някои от последните му думи, а именно: "Моля! Погребете ме навсякъде, но не там, където съм роден! Заклевам ви!!!!...“, за да разберем, че неговият дом е бил и неговият ужас.

Може би именно там се корени хроничната меланхолия и тъга, които разяждат Пеньо Пенев.

Утеха търси в поезията. Чете Ботев, Вапцаров, Гео Милев, Есенин, а Маяковски за него е истински идол. Започва да пише още на 13-годишна възраст.

Още незавършил гимназия, тягостната домашна среда го кара да напусне завинаги родното си място – когато бяга, дори родителите му не знаят къде е.

Преди да влезе в казармата сключва бърз брак, който родителите на младата му съпруга успяват да разтрогнат на бързо, главно поради скандални обстоятелства. А какви са те? Първият опит на поета за самоубийство.

Пенев е прекалено чувствителен. Несправедливостите го карат да избухва внезапно и непредвидимо, без значение от последствията.

---

Всеки друм става тесен за двама,

всяка радост е бременна с мъка.

Нека никога срещи да няма,

за да няма след тях и разлъка!

"Пътека"

---

Така например в казармата, той почти е изправен на военен съд. Младо момче от строя не издържа и припада по време на обучение, но офицерът смята, че това е преструвка и го рида, докато е на земята. Пенев не издържа и удря офицера.

През 1946 година се включва активно в бригадирските движения в страната, а от 1949 година свързва живота си с изграждането на Димитровград – „градът на младите“.

За съжаление обаче, Пеньо Пенев е идеалист. И в идеалите има добро и зло, които винаги се борят. Няма нищо по средата. Именно тези идеали започват да причиняват все повече проблеми на поета в един свят, който става все по-прозрачен и все по-малко добър.

Публикациите му във вестник „Стършел“ и „Димитровска правда“ го правят все по-малко желан и толериран от строя.

Истинска буря предизвиква стихотворението „Епоха“, заради което поетът е привикан като обвиняем. Той е подложен на остра критика, че „псува властта“. А поетът не само не се защитава, ами и допълва за кого е писал – партийния секретар.

---

Като друмник бездомен в умора

спирам тук, път изходил голям...

Отворете ми, милички хора!

Аз съм сам!... Аз съм сам!... Аз съм сам!

"Откровение"

---

Пеньо Пенев изпада в немилост, но надали някой е разбирал колко безвъзвратно счупен е вътрешния му свят.

Бракът на Пеньо с втората му съпруга не го прави по-щастлив. Имат дете, но лишенията и бедността са непрекъснати гости на младото семейство.

Животът, който непрекъснато се колебае между крайния оптимизъм и пълното отчаяние са нещо, с което самият поет не се справя, а какво остава за жена му. След пореден опит за самоубийство, бащата на момичето го отвежда завинаги от поета.

През 1958 година поетът постъпва в психиатрия и малко по-късно същата година, е настанен в станцията на писателите в Боровец.

Там той пише последното си произведение, „Сто възела“, по-известно като „Дни на проверка“. Разбира се, всички официални издания отказват да го публикуват.

Събрал повече тъга, отколкото може да понесе,  от София поетът се качва във влака за Димитровград.

Той е разочарован в личен план, отхвърлен е в професионален, няма семейство, при което да отиде, а новия строй, в който поетът влага всичките си сили се оказва прогнил и лицемерен.

Сякаш за Пеньо Пенев не е останало нищо, за което да се хване, за да продължи напред.

След като влиза в стая 118 на хотела, той оставя 6 предсмъртни писма.

В нито едно от тях не обвинява никого.

Чупи портрета на Маяковски и пише: „Идвам при теб, мой бог. Аз.“

Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.

За още любопитни новини от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram.