Ненаписаният лозунг на протеста

Всичко прочетохме върху лозунгите в последните дни. "ИзЧЕЗвайте", "Оставка", "Мафия", "Боко вън", "Национализация", Либерализация", дори и феновете на Хари Потър бяха на улицата: "Дъмбълдор не би позволил това".

Има един лозунг обаче, който обединява всички българи от улиците и който казва всичко - "Така не може повече". Не открих върху снимките от всички градове на България точно този лозунг, но и нямаше нужда. Погледите на хората го крещяха.

Всеки излезе със собствената си идея за подобряване на живота. Чухме от крайно леви призиви за национализация, през искания за работещо правосъдие, до ксенофобски възгласи срещу всичко небългарско. Общо решение няма, но със сигурност има общ мотив. Просто повече не може така.

Разделението между активно участващите в живота българи и неучастващите става все по-видимо. Стотици хиляди хора са принудени да съществуват с мисълта само за храна и отопление. Стотици хиляди хора пропадат и като здравен, и като образователен статус. Очевидно нещо не е точно както трябва.

Повечето от тези млади момчета, които си играеха на котка и мишка с полицията, никога не са работили. Дори по-лошо, повечето от тях изобщо не мислят, че ще имат работа скоро.

На улицата обаче бяха не само декласирани хора. Имаше и такива със свободни професии, с дребен бизнес, които обаче стремително се приближават към декласираните заради кризата, мутризацията и рекетьорските държавни институции.

Това рано или късно щеше да избухне. И то избухна стихийно, без ясна идея защо и без ясна идея какво следва. Разбира се, че имаше видими и невидими опити за използване на протестите, за внедряване на говорители, за изместване на акцентите. Гневът обаче е автентичен.

И аз се забавлявам с абсурдните понякога искания на протестиращите. Не можем обаче да очакваме от всеки човек да има политически качества и да формулира ясни послания и решения. Това е работа на политиците. Но през тази седмица те изчезнаха. В интерес на истината, единственият, който рискува да се появи пред протестиращите, беше президентът Росен Плевнелиев.

Вместо избраните от българските граждани политици да видят какво се случва и да потърсят решения, те започнаха да си изясняват отношенията като в "Кръстникът 3".

Дебатите по гласуването на оставката на правителството включваха обвинения в покровителство над наркотрафик, контрабанда с цигари, митничари, обвинения в кражби, корупция, единият организирал убийството на другия, другият пък бил взел парите. Когато отговориш така на гнева, пораждаш повече гняв.

И отново в интерес на истината, единствените двама, които в парламента говориха за изход от кризата, а не за разчистване на сметки, бяха Янаки Стоилов (БСП) и Иван Костов (Синята коалиция).

Дори и протестите да отшумят, дори и изборите да доведат ново правителство, ако няма радикална промяна в начина на управление, гневът ще остане.

Не само ще остане, ще се трупа още. Който политик разбере това и успее да посочи пътя, той ще спечели доверието на хората. А урокът е, че можеш да овладееш съдебната система, можеш да превземеш бизнеса, можеш да заглушиш медиите, всичко можеш да направиш и да се радваш на властта си. Единственото, което не можеш да направиш, е да избягаш от гнева на хората.