Харков – градът, който преживява криза на идентичността

В източния рускоезичен украински град Харков има две статуи, символи на разделението на местното население. В подножието на паметника на Тарас Шевченко, поет и емблематична фигура на украинското културно възраждане през XIX век, хората развяват националното, синьо-жълто знаме и синьото знаме със звездите на ЕС в знак на подкрепа за новите украински власти.

На няколкостотин метра оттук хората развяват червеното знаме и руското бяло-синьо-червено знаме в подножието на внушителна статуя на Ленин и искат автономия или независимост от едно правителство, което смятат за незаконно.

След независимостта на Украйна през 1991 г. в много украински градове бяха съборени паметниците на Ленин, за да бъдат издигнати паметници на Тарас Шевченко. Но Харков запази и двата паметника.

Днес този град с население от близо милион и половина души, разположен на около 40 км от границата с Русия и на 500 км от украинската столица, преживява

истинска криза на идентичността.

Харков е едновременно рускоезичен град, свързан икономически с големия си руски съсед и в същото време – украински град.

„Необходима ни е федерализация. Това е единственото ни спасение. Ние имаме много различна история“, казва Емилия Белкина, 31-годишна жителка на града. Тя има предвид различията между източната част на Украйна, която е люлката на Русия, и западната, националистическа част, присъединена доста по-късно към СССР и прославила се с това, че се изкуши да влезе в съюз с нацисткия окупатор по време на войната, за да изгради независимостта си.

Около статуята на Ленин хората определят свалянето през февруари на проруския режим на Виктор Янукович като фашистки пуч, както го определя и Москва.

В Харков през последните дни имаше насилие – най-яростните проруски активисти атакуваха с коктейли „Молотов“ сградите на областната администрация, назначена от Киев. Дори и сред умерените жители на града, които не одобряват тези действия, доверието към Киев се е изпарило и вече се говори само за федерализация. Тази идея беше наложена от Москва, която твърди, че само федерализацията може да гарантира правата на малцинствата. Понятието е отхвърлено от Киев, който вижда в него разпадане на Украйна и който приема единствено децентрализация.

„Вече 23 години ние сме една страна, но те (Западът) винаги са ни мразели“, казва жена, представила се като Мила. След това започва да се ядосва, че руските телевизии са спрени, за да се избегне, според новите проевропейски украински власти, пропагандата на Кремъл.

Страстите в района се нажежиха и от анулирането, все още необнародвано, на закона за статута на езиците, по специално на руския език. „Никой не говори украински у дома. В моя град, вкъщи всички говорят руски, всички се чувстваме руснаци“, не спира да повтаря Емилия Белкина. „Разбираме, че Украйна е страната, в която живеем, но трябва да сме приятели на Русия, защото в противен случай ще умрем“, допълва тя.

Много от хората, оспорващи легитимността на властите в Киев, казват, че ще бойкотират президентските избори на 25 май, ако заедно с тях не се проведе и референдум за по-голяма регионална автономия. Но според заместник-губернатора Юрий Георгиевски хората не разбират какво е заложено на карта. “Те говорят за федерализация, но когато ги питате дали разбират последиците от тази реформа на държавата, отговорът е – не“, казва той.

Раиса, 63-годишна пенсионерка, е на същото мнение. „Никой не ни е обяснил дали това е добре или зле? Честно казано, аз не знам“, казва тя.

Но Харков не изпитва само носталгия по миналото.

Хората не са забравили съветските чистки срещу националистите,

да не говорим за големия глад, предизвикан по нареждане на Сталин, и за милионите му жертви.

Четиридесетгодишната Лена Абиук е сред хората, събрали се около паметника на Шевченко. „Ние не искаме връщане назад“, казва тази учителка по английски език, родена в Крим. Очите ѝ се насълзяват, когато се сеща за семейството си, разделено от присъединяването на Крим към Русия през март след спорен референдум.

„Половината от семейството ми е щастливо, че руснаците дойдоха. Дори не мога да говоря с майка. Но другата половина не вижда бъдеще за децата си“, казва тя.