Филм за Вапцаров ще зададе неудобни въпроси

Никола Вапцаров (1909-1942) е станал изкупителна жертва, "осребрена" от идейните му съмишленици.

Това твърди новият документален филм за поета "Осем разказа за един романтичен разстрел", който снима в момента режисьорът  Костадин Бонев по сценарий на Ивайла Александрова. Оператор е Константин Занков.

Бонев разказва в интервю за БТА, че след след година-две ровене в архивите екипът е стигнал до невероятни открития.

Никола Вапцаров е бил вербуван за нелегална дейност през 30-те години от Антон Югов (1904-1991 - член на Политбюро на ЦК на БКП и министър-председател) и Иван Масларов (1912-1992), съден е заедно с тях и с Трайчо Костов (1897-1949) и Цола Драгойчева (1898-1993 - дългогодишен член на Политбюро на ЦК на БКП). Но всички без поета остават живи, разказва Костадин Бонев.

"Поразително е, че на съдебния процес срещу ЦК на БКП през 1942 г. се говори за Вапцаров и останалите, а в йерархията той не е бил най-важният. Всички без него си служат с измислени имена и тайни квартири, а той не използва псевдонима си и дава достъп до своята квартира. Така изглежда най-лесно поетът да бъде заловен от полицията.

Всъщност той е осъден само на базата на самопризнанието му и на намерената голяма сума долари - във Вапцаров, Цвятко Радойнов и семейство Междуречки.

В България в началото на Втората световна война не е имало никаква нелегална конспиративна дейност. Руснаците измислят съпротивата, за да стане "курбан". Руският аташе е получавал взрив, когато е искал, от Павел Шатев - документирано съветски агент още от 1923 г., така че не е било нужно да се обръща към други", коментира Костадин Бонев.

Според него цялата  нелегална дейност на Вапцаров се е състояла в две пътувания до Варна, за да предаде съобщения, и в скриването на два пистолета, за които не се знае читави ли са били, стреляно ли е с тях. Но е сигурно, че поетът не ги е използвал.

Костадин Бонев: "Вапцаров няма реална подривна дейност, както и никой от групата. Всички са говорили бомбастични неща, но не са вършили нищо. Вършил е само Павел Шатев, който след победата става министър в Македония.

Архивите на Коминтерна също свидетелстват за големи разминавания - ярък пример са грамите на Георги Димитров и отговорите, които му изпращат. Той напуска България през 1923 г. и не е знаел нищо за страната през 1942 г.

Грамите му показват абсолютна некомпетентност. Призовава за напълно неосъществими действия в една добре организирана държава, с железен ред в армията - влизайте в казармите, сред войниците, убеждавайте ги да стават сътрудници на компартията, взимайте оръжие...

Още по-смешни са отговорите до него, че всичко е изпълнено, има разложение в армията и т.н.

И срещу това Димитров получава вила и автомобил в Съветския съюз, купува си влияние в йерархията на Коминтерна.

Куриозното е, че грамите продължават и след ареста на Никола Вапцаров - изпраща ги Антон Иванов..."

Според Костадин Бонев филмът представя истинската картина на съпротивата в първите години на Втората световна война и митовете за нея, родени след 9 септември 1944 г.

От другата страна, за авторите на филма Никола Вапцаров е бил един неудовлетворен и неразбран поет. Искал е хората, с които се е чувствал съпричастен, да харесват поезията му.

Критикът - комунист Тодор Павлов дълго е обещавал да напише рецензия за "Моторни песни", но не е написал, защото не е разбирал стиховете.

"Комунистическата критика не е четяла модерна европейска и световна поезия, затова не е можела да съизмери с нея поезията на Вапцаров и да я оцени", коментира Бонев.

Снимките за филма са във Варна, Банско, София, ще има и в Македония - ако стигнат парите. За Москва не са стигнали. Във Варна екипът работи във Военноморския музей. В София кадрите са от бившата дирекция на полицията на "Лъвов мост" и къщата-музей на Вапцаров.

За режисьора Бонев най-важни са разговорите с хора, които имат какво да кажат за онова време - 1941 - 1942 г., макар че вече са на преклонна възраст. Основното във филма са тези разкази. Затова и заглавието е такова - осем истории, които вътрешно са обединени само от връзката с Вапцаров и процеса, макар че са разказани от хора, които може да не се познават.

"Някои във Варна сами ме търсят - колекционери, които предоставят непубликувани снимки, документи, дори филмови кадри. Срещам изключително разбиране и съпричасност.Така беше и когато снимах игралния филм за Йовков ("Военен кореспондент"). Всички много помагат.

Племенницата на поета Мая Вапцарова също е обещала съдействие. "Много съм благодарен на Катя Зографова и Цвета Трифонова от Националния литературен музей, на Държавния архив, откъдето са основно използваните материали, както и на Държавния архив на Репубика Македония", казва Костадин Бонев.

В Банско той се надява да разговаря с близки на семейството на поета и с хора, които да разкажат за евангелистката църква, където Вапцаров като дете е пеел в неделя, имал е и любими псалми. Баща му е бил много против това занимание, защото е развивало вродената чувствителност на момчето, а той е искал да израсне като суров и непреклонен човек. Затова го е накарал да се запише във Военноморското училище.

Заниманията там никак не са допадали на Вапцаров - не е бил добър ученик, освен по литература, както разказват и учителите му, казва режисьорът.

Филмът е финансиран от Националния филмов център и БНТ - като копродуцент. Екипът се надява да го завърши скоро и да бъде показан за първи път на "София Филм Фест" през март 2013 г.

Костадин Бонев е автор на документални филми като "Ловци на сънища" (1991), "Писма до Долната земя" (1994), "Под облак" (1997), "Търпението на камъка" (1998), „Корабите са пълни" (2005), „Роден в робство" (2006), „Европолис, Градът на Делтата" (2009) и на игралните: "Подгряване на вчерашния обед" (2002) и "Военен кореспондент"  (2008).

Носител е на награди от Берлин, Мюнхен и Москва, както и от фестивалите на българското документално и игрално кино. Два пъти е получавал годишната награда за най-добър режисьор на Съюза на българските филмови дейци.