О ткакто човечеството започна да изучава Космоса, то постепенно осъзна, че не е в центъра на Вселената - нито на Галактиката, нито дори на Слънчевата система. Това осъзнаване, макар и неприятно за един самоуверен вид, доведе до реални научни открития за структурата и произхода на нашия свят.
Основен принцип в тази картина е т.нар. коперников принцип – идеята, че ние не заемаме специално място във Вселената. Той предполага, че това, което се наблюдава тук и сега, е представително за всяка друга точка в пространството и времето. На тази основа са изградени космологичните модели, описващи разширяващата се Вселена.
Към този принцип се добавя и антропният принцип – схващането, че съществуването на съзнателни наблюдатели като нас е възможно единствено във Вселена, способна да поддържа живот. Това означава, че не е изненадващо, че се намираме именно в такава Вселена.
Някои физици и философи обаче предлагат да приложим тези принципи не само към пространството, но и към времето. Оттук произлиза и идеята, известна като „катастрофата на Картър“ – или по-популярно „Аргументът за Съдния ден“.
Бъдещето на Вселената напред във времето
Какво представлява уравнението
Австралийският астрофизик Брандън Картър първи формулира хипотезата, че не бива да приемаме, че живеем в специален момент от историята на човечеството. Ако във времето са живели и ще живеят общо например 1 трилион души, то всеки от нас трябва да счита себе си за случаен наблюдател — не в началото, не в края, а някъде по средата.
По-късно американският астрофизик Дж. Ричард Гот развива тази идея математически. Той обяснява, че ако приемем, че това, което измерваме, може да бъде наблюдавано само в интервала между началото (t_begin) и края (t_end) на дадено явление, и че настоящият момент (t_now) не е специален, тогава:
t_future = (t_end – t_now) ≈ t_past = (t_now – t_begin)
Тази оценка означава, че вероятността да надценим или подценим оставащото време (t_future) е еднаква – 50 на 50.
Следователно, ако:
r₁ = (t_now – t_begin) / (t_end – t_begin)
е случайна стойност, равномерно разпределена между 0 и 1, тогава с 95% вероятност важи:
0.025 < r₁ < 0.975
или еквивалентно:
(1/39)·t_past < t_future < 39·t_past
(95% доверителен интервал)
А при 50% доверителен интервал:
(1/3)·t_past < t_future < 3·t_past
С други думи – ако не заемаме специално място във времето, тогава бъдещето на дадено явление ще бъде най-вероятно от един до 39 пъти по-дълго от неговото минало.
Бъдещето на Вселената напред във времето
Приложение на теорията
Гот използва тази формула, за да тества хипотезата си върху реални обекти. Когато през 1969 г. посещава Берлинската стена, тя съществува едва от осем години. Според уравнението, стената би трябвало да просъществува между 2 и 312 години. Тя пада точно 20 години по-късно – напълно в рамките на предсказанието.
Същото уравнение може да се приложи и към Стоунхендж, който съществува от около 3900 години и продължава да стои – също в съответствие с предсказанието.
„Аргументът за Съдния ден“
Оттук нататък Гот прилага идеята върху човечеството като цяло. Според неговите изчисления от 1993 г., на базата на броя на хората, които вече са живели (около 100 милиарда), и вероятния брой на бъдещите раждания, човечеството има между 1.8 милиарда и 2.7 трилиона бъдещи раждания, преди да изчезне.
Използвайки текущия темп от около 145 милиона раждания годишно, уравнението сочи, че човечеството може да достигне долната граница от 1.8 милиарда нови раждания за едва около 12–13 години.
Разбира се, това не е строго предсказание, а вероятностна оценка – и тя се влияе от множество фактори като медицински пробиви, промени в раждаемостта, войни или дори сливане на човека с машините.
НАСА за прогнозата на Стивън Хокинг за края на света
Заключение
„Катастрофата на Картър“ не е пророчество за края, а математическа рамка, която поставя човечеството в контекст – като вид, който не живее в изключителен момент, а просто в един от многото възможни моменти във времето.
И макар теорията да е спорна, тя поставя прост, но дълбок въпрос:
Ако не сме специални във времето, колко време всъщност ни остава?