Д жейн Гудол, която цял живот работи като приматолог и помогна да се разшири световното разбиране за поведението и емоциите на животните, почина, съобщи нейният институт в сряда. Тя беше на 91 години, пише Си Ен Ен (CNN).
Нейните полеви изследвания с шимпанзетата не само премахнаха бариерите пред жените и промениха начина, по който учените изучават животните, но и документираха емоции и личностни черти у тези примати, които размиха границата между хората и животинското царство.
Тя е починала от естествени причини в Калифорния по време на турне с лекции в Съединените щати,
според информацията от нейния институт. „Откритията на д-р Гудол като етолог революционизираха науката и тя беше неуморен застъпник за опазването и възстановяването на нашия природен свят“, се казва в изявление на института в социалните мрежи.
Гудол пристига в резервата за шимпанзета Gombe Stream в Танзания през 1960 г. по покана на нейния шеф, известния антрополог и палеонтолог д-р Луис Лики. Там, на 26-годишна възраст и без формално висше образование, тя започва пионерската си работа по наблюдение и изследване на тези интелигентни примати в естествената им среда.
Първоначално шимпанзетата бягали от нея. „Те никога не бяха виждали бял маймуноподобен преди“, споделя Гудол през 2019 г. Промяната настъпила, когато се срещнала с по-стар шимпанзе, когото нарече Дейвид Сивобради. След като последва Дейвид из гората, тя му поднася ядка от палмово дърво. „Той взе ядката, изпусна я, но много нежно стисна пръстите ми“, разказа Гудол. „Така шимпанзетата си дават утеха.
В този момент си комуникирахме по начин, който трябва да е съществувал преди човешкия език“.
Живеейки сред шимпанзетата в Гомбе, Гудол открива, че те консумират месо и не само използват инструменти, но и ги изработват. „Наблюдавах смаяна как шимпанзетата отиват до термитен куп, взимат малко клонче, обелват листата му и го пъхат в купа, за да извадят термитите и да ги изядат“, разказва тя през 2017 г. Това беше първият път, в който е документирано създаване на инструмент от животно в дивата природа.
Тази млада британка, която преследва докторат по поведение на животните без да има бакалавърска степен, прекарва месеци във взаимоотношения с местното шимпанзе население, вместо да ги изучава от разстояние. Тя даде имена на животните и се научи да разчита емоциите им. „Когато започнах да изучавам шимпанзетата, нямаше никой, който да ми каже как да го правя“, каза Гудол. „През 1960 г. светът не знаеше нищо за шимпанзетата в дивата природа“, добавя тя.
Откритията и методологията ѝ предизвикаха не малко противоречия сред академичните среди:
пълзене из гората за проучване на шимпанзета, на които дава имена вместо номера, документиране на техните личности и чувства – всичко това учуди нейните колеги етолози. Казваха ѝ, че изследването ѝ е неправилно, но тя защити своя подход.
„Моите наблюдения в Гомбе щяха да оспорят уникалността на човека“, казваше Гудол. „Някои се опитаха да дискредитират моите наблюдения, защото бях млада, неучена жена и следователно трябваше да бъда пренебрегната“, откровена е тя.
Гудол беше една от трите жени, избрани от Лики да изучават примати в естествената им среда с цел по-добро разбиране на човешката еволюция. Докато Гудол изучаваше шимпанзета, Даян Фоси изучаваше горили, а Бируте Галдикас – орангутани. Понякога ги наричаха „Ангелите на Лики“ в съответствие с популярния сериал от 70-те „Ангелите на Чарли“.
Светът научи за Гудол и нейната работа през 1963 г. след публикуването на нейна първа статия в National Geographic, озаглавена „Моят живот сред дивите шимпанзета“.
Луис Лики осигури грант от Националното географско дружество, за да продължи Гудол своята работа. През 1962 г. National Geographic изпрати филмов режисьор – Барон Хюго ван Льовик, за да документира работата ѝ с шимпанзетата. Двамата се влюбиха, ожениха се през 1964 г. и имаха син три години по-късно.
Гудол защити докторат по етология (изучаване на поведението на животните) в Кеймбридж през 1965 г., същата година заедно с ван Льовик основаха Изследователския център в Гомбе. И до днес малката гора Гомбе на брега на езерото Танганика е дом на най-дългото и най-подробно проучване на животно в естествената му среда по целия свят.
Родена в Лондон, Гудол казва, че нейният интерес към поведението на животните се запалва, когато майка ѝ я завежда на посещение във ферма на село, когато тя е била на четири и половина години. „Беше много вълнуващо, още помня как срещнах кравите, свинете и овцете лице в лице“, разказва тя през 2019 г.
Във фермата, тя се е отдръпнала към празен кокошарник, където е изчаквала търпеливо да види как една кокошка снася яйце. „Майка ми отчаяно ме търсеше, никой не знаеше къде съм, дори повика полиция“, каза тя. „Можеш да си представиш колко беше притеснена, но когато видя моите сияйни очи, седна да слуша прекрасната история как кокошката снася яйце“.
Гудол отдава заслуга на подкрепата на майка си за това, че е насърчавала нейното научно любопитство и е проправила пътя към кариерата ѝ. „Друга майка можеше да потисне научното любопитство, и може би аз нямаше да направя това, което направих“.
Гудол прекарва детството си навън, на върха на любимото ѝ дърво, „в собствен свят, мечтаела за живот в гората с Тарзан“.
Тогава решава, че иска да отиде в Африка, да живее с животните и да пише за тях. Никога не се отказва от мечтата си и като млада жена работи и „спестява всяка стотинка“, за да пътува до Африка. „Всички ми се смееха, защото бях просто момиче, нямахме пари, а Втората световна война бушуваше“, спомня си тя. Винаги е била окуражавана от майка си, която ѝ казвала: „Работи здраво, използвай възможностите, но най-вече никога не се отказвай“.
Първоначалната ѝ мисия в Гомбе беше да научи всичко възможно за шимпанзетата – най-близките живи роднини на човека, с надежда, че тяхното поведение „може да ни даде прозорец към нашето минало“, според нея. „Винаги ме изумява колко сме близки до шимпанзетата и, между другото, до другите животни – споделяме емоции като страх, болка и гняв“, казва Гудол.
„Шимпанзетата учат чрез наблюдение ... но (хората) могат с думи да разказват за миналото и да го използват. Шимпанзетата могат да планират само непосредственото бъдеще – но ние можем да планираме какво ще правим след 10 години“, споделя тя.
Тази способност да общуваме дава на хората уникална отговорност да съхраняват планетата.
„Няма ли да е странно, че най-интелигентните същества на планетата разрушават единствения си дом?
Изглежда има разрив между този изключително интелектуален ум и човешкото сърце – което е любов и състрадание“.
След като присъства на конференция за опазване на околната среда в Африка през 1986 г., Гудол започва да насочва усилията си към опазване на околната среда. „Беше шокиращо да видя, че навсякъде в Африка, където се изучават шимпанзета, горите изчезват“, каза тя. „Тогава осъзнах, че ролята ми е да се уверя, че следващото поколение ще бъде по-добър стопанин, отколкото ние бяхме. И трябваше да занеса това послание по света. Отидох на конференцията като учен. Напуснах я като активист“, разказва Гудол.
Днес Институтът Джейн Гудол, който тя основа през 1977 г., посвещава голяма част от усилията си на опазване на дивата природа, като работи в тясно сътрудничество с общностите около Национален парк Гомбе, за да подобри човешките възможности и да пази природните му богатства.
През 2017 г. институтът си партнира с Google Earth, използвайки съвременна сателитна технология за близко наблюдение на парка и шимпанзетата. Дори в 80-те си години Гудол не показва признаци за забавяне, пътувайки около 300 дни в годината, за да се среща със световни лидери относно климатичните промени, да посещава защитени проекти и да подкрепя младежката си екологична програма „Roots & Shoots“.
Пандемията COVID-19 спря пътуванията ѝ през 2020 г., но тя продължи да разпространява посланието си виртуално, говорейки за климатичните промени, както и за причините за коронавирусната пандемия. „Нашата твърде близка връзка с дивите животни на пазарите или когато ги използваме за развлечение освободи ужаса и страданието на новите вируси“, каза тя.
Когато я попитаха какво иска да бъде наследството ѝ, Гудол отговори, че се надява да вдъхнови „младите хора с надежда и усещане за овластяване“.
