С инът ми Дейвид Джаксън Пейдж беше на 20 години, когато беше убит по време на стрелба с участието на полицай, докато беше в психична криза.
Беше септември 2019 г. Използвахме погребалния дом "Завръщане към природата" ("Return To Nature" ) в Колорадо Спрингс, за да го кремираме, защото това е брошурата, която ни дадоха, когато полицията дойде, за да направи официалното уведомяване и разпит.
Няколко дни по-късно попитах дали мога да идентифицирам сина си, особено предвид обстоятелствата на смъртта му. От "Завръщане към природата" ми отговориха, че не мога, защото вече са го кремирали.
В продължение на четири години оплаквах сина си и се борих за него в дело за убийство срещу полицията, като мислех, че той е починал скоро след смъртта си.
Тогава, на 24 октомври 2023 г., ми се обадиха от ФБР и казаха, че Дейвид е идентифициран като едно от 190-е тела, намерени в погребалното бюро "Завръщане в природата" в Пенроуз.
"I thought they cremated my son until I learned the devastating truth."https://t.co/Q0JoRuRRQP
— Newsweek (@Newsweek) May 15, 2024
Това беше напълно съкрушително. Не знам как да обясня какво е чувството; да знам, че не само синът ми е бил отвлечен, но и тялото му е било осквернено. Повечето хора не могат да осъзнаят тежестта на това.
През месеците, в които се занимавахме с тази тема, тя ставаше все по-интензивна, сложна и многопластова. Не се подобрява, а само се влошава.
Когато от ФБР ме уведомиха, попитах какво е състоянието на Дейвид, а те ми казаха, че синът ми е останал гол и изложен на опасност. Той дори не е имал чувал за тялото. Не е бил увит в чаршаф. Нямаше никакво достойнство в това.
В съда разбрахме, че синът ми вероятно е бил в така наречената "стая L". В нея са били повечето от по-старите тела и е имало неработеща хладилна система.
Под неработещи имам предвид, че не сме видели никакви доказателства, че тези хладилници някога са работили. В цялата сграда имаше плъхове, червеи и осем сантиметра течност, а 190 тела бяха открити в подобно състояние.
Преди няколко месеца отидохме в съда за изслушване и докато седяхме там, една жена се приближи до нас и каза: "Ето, това ще ви трябва."
Тя ни подаде половин кутия носни кърпички и си тръгна.
В рамките на 90 секунди на екрана на проектора се появиха снимки от мястото на престъплението. Преди това имах нощни страхове за плъхове и буболечки, които ядат лицето на сина ми, и тела, подредени едно върху друго кожа до кожа.
Виждайки тези снимки, разбрах реалността на ситуацията. И разбрах, че повечето от телата там не са били оставени в това състояние; много от тях са били в чували за трупове или са били увити с чаршафи.
Успокояващо беше да знам, че реалността за всички не е такава, каквато си мислех, но все пак беше ужасяваща.
Все още има 948 души, които са в неизвестност, а телата им все още не са идентифицирани или открити. Това е най-трудната част от всичко това, да знам, че по някакъв начин съм късметлия.
Когато за първи път получих уведомлението от ФБР, отидох в социалните мрежи, за да разбера дали вече има група за подкрепа.
Работя с хора в психична криза. Знаех, че ако на мен ми е толкова трудно, то на хората, които не са преживели травма или не са свикнали да се справят с подобни неща, ще им е още по-трудно.
Затова се обърнах към него. Не разбрах, че вече има сформирана група, затова продължих и създадох няколко групи във Фейсбук - за семействата, общността и експертите от бранша, за да разпространим правилната информация.
Има стотици от нас. Това ни помогна да изградим инфраструктура за подкрепа, каквато в подобна ситуация наистина няма. Нямаме възможност за подкрепа. Такива неща не се случват, така че няма нищо на разположение, когато това се случи.
Така например първите чекове за финансова компенсация на жертвите бяха издадени едва на 1 февруари 2024 г. В този случай не става въпрос за пари, но всички ние сме имали необходими разходи.
Не се смятаме за жертви поради начина, по който са написани законите на Колорадо. Жертвите в този случай вече са мъртви, така че няма как да им бъде предложена подкрепа. Обединяването ни като група жертви, за да се подкрепяме взаимно, беше благословия от това.
В криминален план в момента водим две дела срещу Джон и Кари Халфорд, съпрузите собственици на "Return To Nature". Водим и няколко граждански дела, за които знаем, че няма да получим никакво обезщетение, но ги водим по принцип.
Извън съдилищата семейството ни провежда собствено разследване, опитвайки се да разберем повече за Джон и тяхната история, за да разберем мотива. Както можете да си представите при всеки случай, извършен срещу близък човек, искате да разберете: Защо?
Изглежда, че просто не можем да разберем защо.
🗣️ "There was no dignity to this at all. I don't want my son to be remembered like this."
— Newsweek (@Newsweek) May 15, 2024
Colorado resident Crystina Page is campaigning for justice and the truth with other victims of the Return to Nature Funeral Home scandal.
🔗 - https://t.co/BBS7ZmCbu6 pic.twitter.com/ZQSVftNis9
Много хора го обясняват с финансови мотиви. Но при търговските разходи за кремация, ако се съди по броя на телата, според моите изчисления щеше да им струва по-малко от 60 000 долара, ако бяха обработили близките ни по подходящ начин.
Не вярвам, че са извършили тези зверства заради тази сума пари.
И за да бъда откровен: снимките, които видях в съда, показаха хиляди долари за смекчаване на последиците от процеса на разлагане в съоръжението в Пенроуз. Неща като петгалонни кофи, чували за трупове, бомбички за насекоми, освежители за въздух, сода за хляб.
Не виждам как това може да е било финансово мотивирано и това прави случая по-труден за много от нас. Можем да се справим с финансовата мотивация. Бихме били също толкова ядосани, но поне бихме могли да разберем мотива.
Ако те използваха телата за медицински цели, за експерименти или дори за някаква ненормална ритуална цел, щяхме да го разберем по-добре и поне да разберем защо биха направили подобно нещо.
Но ние нямаме този отговор. Нямаме представа.
Наскоро научихме, че предполагаемото участие на Джон в труповете е било практическо. Но Кари също е участвала много активно, занимавайки се с административната страна на нещата.
Като знам, че Кери е била майка и заедно с Джон е позволила тези неща да се случат на детето ми, това предизвиква у мен абсолютно неверие, гняв и омраза към нея.
Срещаше се с клиенти, подписваше договори, вземаше парите ни. Кари ни уверяваше с усмивка и прегръдка, че ще се погрижи за нашите мъртъвци по начин, който им дава достойнство и уважение.
Не вярвам някога да получим отговор на въпроса защо. За времето, през което са работили, те са подали над 1100 смъртни акта, а ФБР ни каза, че има около 30, които досега са изчистили, т.е. тялото е било правилно разположено в момента на смъртта.
Знам за един член на семейството, на когото е казано, че дъщеря му е била изчистена и кремирана, но който е поставил в урната бетон, а не праха на детето си.
Ако изключим тези, които са изчистени, и 190-те тела, намерени от следователите, все още остават над 900 души, които не знаят какво се е случило с техните близки. И вероятно няма да получат отговори, защото няма начин да се направи ДНК тест на кремирани останки.
Четири години носех кремирани човешки останки, мислейки, че това е синът ми, само за да разбера, че той е бил в сградата. Чиито и да е кремирани останки да съм носила, никога няма да разбера.
Семейството на този човек също няма да знае, че към техния любим човек се е отнасяло с достойнство и уважение и е трябвало да пропътува хиляди километри напред-назад из тази страна заедно с мен, търсейки справедливост, любов, светлина и мир. Това е сърцераздирателно за всички нас.
Когато говорим за получаване на отговори, трябва да помним, че голям процент от това население няма да знае дали е жертва, или не. Що се отнася до мен, това само по себе си ги превръща в жертви.
Не мога да си представя, че няма да знам къде е синът ми или че всеки ден ще държа урната му и ще се чудя дали там наистина е той.
Имам въпроси, които никоя майка не би трябвало да си задава за сина си.
Today marks 2 years since El Paso PD and SWAT killed David Jaxon Page inside his grandma’s house. David was loving and always wanted to help others. We are sending our love to his mother Crystina, his siblings, and the rest of his family and friends on this difficult day pic.twitter.com/K9u2rS2vFK
— Truth, Hope, and Justice Initiative (@THJInitiative) September 30, 2021
Когато Дейвид беше правилно кремиран, това отне около три пъти повече време, отколкото би трябвало.
В края на кремацията той беше покрит с черна слуз, защото торбичките, в които беше увит, така и не се разпаднаха, дори при правилната температура и три пъти по-голяма продължителност.
Кремираните останки, които получих обратно, бяха с приблизително очакваното тегло, но обемът им беше около три пъти по-голям, отколкото би трябвало да бъде. Това ме накара да повярвам, че в "Завръщане в природата" е имало някаква химическа обработка на сина ми.
Представих това на съдебния лекар и на агента на ФБР и ги попитах дали могат да обяснят какво може да се е случило, за да направи сина ми устойчив на топлина и лек и пухкав.
Те казаха, че това е невъзможно. Коронерът каза, че за да се получи обемът, който аз получих, трябва да е имало друго тяло при кремацията. Казах му, че не е имало, а той отвърна, че няма как да знам.
И така, казах му, че съм билa там; станалa съм свидетел на втората кремация на сина ми. Той беше ужасен и каза, че не ми е позволено.
Казах, че знам, но го направих и съм го записал на видео. Знам, че синът ми е бил единственият там - така че, можете ли да ми обясните как получих обратно над 600 кубически инча кремирани останки за тялото на детето ми?
Съдебният лекар не можа да го обясни. Няколко месеца по-късно чухме в съда, че на мястото на "Завръщане в природата" действително е имало химически агенти и е имало възможност да се извърши водна кремация.
Това поражда недоверие към хората, които се занимават с този случай, и ни оставя с повече въпроси, отколкото отговори.
За мен всичко това е просто отвратително. Не мисля, че някога е имало нещо, което да ме е карало да се чувствам толкова тъжна, толкова безнадеждна и толкова безсилна, както знанието, че колкото и да се борим в този случай, не можем да спечелим.
Защото никога няма да мога да дам на сина си почитта, която заслужаваше, и достойнството и уважението, които трябваше да има в смъртта си.
Не искам синът ми да бъде запомнен по този начин. Сложността и ужасът на този случай засенчват живота на нашите близки и това се превръща в тяхна история.
Синът ми Дейвид беше много повече от едно тяло, оставено да гние.
Той беше толкова жив и ярък, забавен и интелигентен. Той имаше аутизъм. Беше високо функциониращ, но всеки път, когато се обърнеше, имаше препятствия по пътя си.
И беше толкова устремен да се бори за истината и справедливостта за хората в живота си. Понякога му се струваше, че ще се бори до смърт за нещо, което на останалите ни се струваше дребно.
Но когато усещаше, че към някого се отнасят несправедливо, той го преследваше и се уверяваше, че може да спаси и защити този човек, особено когато ставаше дума за жени, деца и животни.
През 2007 г. закупихме 15 акра земя в долината Сан Луис и възнамерявахме да я превърнем в обществен център. Дейвид искаше там да има спасителна служба за диви животни.
И точно това щяхме да направим. Щяхме да обособим този акър и да построим малка къща там долу за него, така че да може да живее на 15 акра в средата на нищото, далеч от обществото и всичките му изисквания, и да може да тича свободно с вълците.
Вместо това той не завършва гимназия. Не получава шофьорска книжка. Няма работа. Никога не е могъл да има деца. А болката от това, че животът му е прекъснат, особено по този начин, е нещо, от което не знам как се лекува една майка.
Сега, когато знам, че е бил оставен по този начин, че е загубил 106 килограма от тялото си, докато е лежал там с плъхове и червеи, които са изяждали лицето му, захвърлен там толкова случайно, че се е изплъзнал от чувала за трупове, отнемам толкова много от радостта, която ни донесе.
Отнема от хубавите спомени, които щяхме да пазим, защото сега, когато мисля за сина си, завинаги ще мисля за Джон и Кери Халфорд.
Синът ми трябваше да бъде запомнен с това как е живял, а може би и с борбите, които е имал, защото това е било част от него.
Трябваше да помня усмивката му, когато влезе в стаята, която озаряваше всички. Трябваше да си спомням пътуването с раница по връх Пайк. Пътуването и опознаването на света. Седенето в люлка, когато беше бебе, и четенето на "Малки златни книжки".
Но сега всеки първи спомен, който имам за него, е по някакъв начин свързан с този случай.
Оставят ни спомени като това, че се появих на церемонията по разрушаването на съоръжението "Пенроуз" и че бащата на сина ми не можа да се приближи достатъчно, за да чуе паметника, защото миризмата на сина му шест месеца по-късно все още го превъзхождаше.
Подобни неща са реални последици от това, което са направили. Но аз искам синът ми да продължи да бъде помнен с това как е живял, а не с това как е умрял и как са го оставили.
Все още не знам как да го направя.
Трябва да дойде момент, в който на семействата ни наистина ще бъде позволено да започнат да се лекуват и да помнят мъртвите си такива, каквито са били, когато са били живи.
Просто не знам как и кога ще дойде това време. Сега ми се струва, че е много далеч.
Кристина Пейдж живее в Колорадо със семейството си. Тя води кампания за справедливост и истина заедно с други жертви на скандала с погребалното бюро "Return to Nature".
Всички изразени мнения са на авторката.
Разказано на Шейн Краучър.
