2019 година изглежда най-добрата за унгарската дипломация от незапомнени времена. Във вторник Виктор Орбан беше приет от американския президент в Белия дом, само няколко седмици след като получи сходно посрещане в Пекин и след като цяла пролет приемаше на свой ред европейски политици в Будапеща (Салвини, Щрахе, Моравецки), превръщайки унгарската столица в “генерален щаб” на крайната десница в Европа. Не на последно място, въпреки петицията на голям брой членове на ЕНП и заплахите на някои от тях да напуснат, партията на Орбан отново не беше изключена от най-голямото и престижно европейско семейство.
Моли Монтгомъри, бивш високопоставен американски дипломат, каза по повод на поканата от Белия дом следното: “Тази среща ще поощри лошото поведение на Орбан и ще окуражи Унгария да продължи да разиграва САЩ, Русия и Китай едни срещу други.”
Тръмп не се вслуша в критиките, посреща Орбан в Белия дом
Монтогомъри все пак трябва да отдаде дължимото и на скорошните знаци на американската дипломация да се ангажира с този проблем. Държавният секретар на САЩ Майк Помпео посети Унгария през януари и там кисело отбеляза: “През последните години Америка твърде често отсъстваше от Централна Европа. Това е неприемливо. Нашите съперници са запълнили този вакуум.”
Тази забележка обаче не успя да промени хода на събитията през пролетта, които само затвърдиха наблюденията на Монтгомъри и Помпео. През април Орбан се разбра с руснаците да преместят банката на бившия СИВ от Москва в Будапеща. Тя не е някакъв могъщ инструмент, но преместването й в сърцето на Европа предизвика недоволство у американски тинк-танкове като AEI, които са влиятелни и близки до неоконсерваторите в управляващата Републиканска партия. По същото време, дългогодишната политика на Орбан за “отваряне на изток” докара нова китайска инвестиция под формата на проект за обновяване на железопътната линия Будапещ-Белград за 2,3 млрд. евро.
Орбан обаче не лавира само между Вашингтон, Москва и Пекин. Той лавира и между различните влиятелни групи вътре в самата американска дипломация. Този подход на няколко нива едновременно вече сме го виждали да прилага спрямо Германия, където неведнъж е търсил близки отношения с баварците и другите южни провинции, за да укрепи международната си позиция срещу правителството в Берлин. По същия начин, той си дава сметка, че външната политика на САЩ се осъществява поне на две нива. Двамата господа, които цитирахме по-горе, Монтгомъри и Помпео, са типични представители на тези два отбора.
Майк Помпео е бивш военен, близък до неоконсервативните тинк-танкове като споменатия вече AEI и Heritage Foundation. Неговите политически убеждения могат да бъдат описани като ястребова реалполитика в традициите на Кисинджър и Чейни, което ще рече активна и силова намеса на Америка по света, която да й гарантира винаги и постоянно надмощие. Помпеовското крило не страда от идеологически скрупули и не се вълнува дали другите държави са демократични и либерални вътре в себе си, стига да се съобразяват с Америка военно.
Моли Монтогмъри е бивш дипломат и сега лобист, работещ за могъщата консултантска фирма Олбрайт Стоунбридж, която пък се оглавява от известната Мадлин Олбрайт, държавен секретар на САЩ от времето на Клинтън. Нейната лобистка империя се простира по целия свят, а регионалният й партньор в Европа е фирмата на бившия германски външен министър Йошка Фишер.
Неговото крило, което можем образно да наречем Олбрайтино крило, преди всичко се интересува от разпространяването на демократични и либерални ценности и човешки права, т.е. на soft power (мека сила). Когато Помпео казва, че САЩ са отсъствали от Централна и Източна Европа, той има предвид, че неговите хора са отсъствали; олбрайтовците обаче бяха много активни в този регион през целия посткомунистически преход, изграждаха “демократични институции”, “гражданско общество”, “независим съд”, “независими централни банки” и др. Тяхната дейност започна да среща отпор едва през последните няколко години в страните от Вишеград. За разлика от помпеовците, които смятат демокрацията за средство и американското надмощие за цел, олбрайтовците разглеждат надмощието като средство, а разпространението на демокрация като истинската цел.
Очевидно е, че поради характера на интересите на олбрайтовците, те не могат да се примирят с някой като Виктор Орбан, защото техният интерес директно се сблъсква с неговия. Цялата им “мека сила” се стопява там, където националното правителство добие идеологическа и културна автономия. Помпеовците обаче биха могли да си сътрудничат с една нелиберална демокрация, защото техните интереси са първо в други сфери - американски бази и американско оръжие. Именно за да спечели тяхното благоразположение, Орбан подписва сега сделки за оръжия с Локхийд Мартин и Райтон. и за внос на втечнен природен газ от Америка. Така унгарецът се опитва да играе с помпеовците за сметка на олбрайтовците. Посланието е: ще уважим задълженията си към НАТО и ще се отчетем на военно-промишления комплекс, но ще си запазим правото да водим самостоятелна политика по въпросите за културата, имиграцията, семейството, медиите и съда.
Отново можем да дадем пример как Орбан прилага същата стратегия с по-близкия си “феодал”, Германия, купувайки оръжие и от там, докато има тежки разпри с Берлин по идеологическите въпроси. По същия начин разсъждава целият Вишеград. В това отношение Полша e още по-изряден пример, защото няма никакви заигравания с Русия и не само купува оръжия, но и ще строи нова американска база с проекто-наименованието “форт Тръмп”, за да бъдат сдържани руснаците на източния фланг на НАТО. Паралелно с това, вътре в страната правителството води нелиберална, консервативна политика, която от гледна точка на олбрайтовците е напълно неприемлива.
Нека погледнем към Западна Европа, където е точно обратното. Всички идеологически фундаменти на либералната демокрация, т.е. ценностите на олбрайтовците се споделят там и тяхната “мека сила” процъфтява чрез НПО-та и университети, каквито на изток са изпаднали в немилост. В същото време те мотаят Америка по въпроса с разходите за въоръжение и никоя от тези държави не покрива изискването на НАТО за 2% от БВП за отбрана (което именно е представата на помпеовците какво означава “добър американски партньор”). Отделно от това, те не проявяват интерес към втечнения американски газ и строят вместо това тръбопровода Северен поток, за да внасят от Русия.
В Европа и в евроатлантическите отношения в момента има разлом именно по тази линия. Оказва се, че евроатлантизмите са два - един на западноевропейските държави в съюз с олбрайтовците и един на източноевропейските държави в съюз с помпеовците. Това не е някакво въображаемо разделение и търканията между тези два отбора понякога са съвсем видими. Ето два примера, възникнали само по повод на посещението на Орбан:
По същото време с неговото идване, Хелзинската комисия, Германският фонд Маршал и лица от Държавния департамент поканиха във Вашингтон двама предводители на “Движение Унгария за всички”, които организират съпротива срещу правителството на Орбан. Явен олбрайтовски ход, съчетан и с медийните изяви на служителите на Олбрайт, които цитирахме в началото.
Преговорите за едната оръжейна сделка, тази за ракетните системи на Райтеон, търпят в момента забавяне по много интересна причина. Американската компания прави системите в консорциум с норвежката Конгсберг, а Унгария и Норвегия са в обтегнати отношения заради “Норвежкият финансов механизъм” - грантова програма, която разпределя пари за гражданското общество. В периода 2014-2021 тя трябва да даде 240 милиона евро грантове, повечето от които ще идат на практика за подпомагане на политическите противници на Орбан. Унгарското правителство отдавна иска да установи контрол върху разпределението на парите и затова сега обвързва сделката за оръжията с въпроса за Норвежкия механизъм и кани САЩ да разреши спора, Така Орбан подклажда целенасочено противопоставянето между двете лобита, на помпеовците и на олбрайтовците.
В по-силните години на американската външна политика, тези две крила обикновено се допълват взаимно. Меката сила има категорично въздействие, защото всички знаят, че зад дипломатическите жестове и докладите на НПО-тата стои военната мощ. Военните интервенции от своя страна са успешни тогава, когато меката сила ги облича в подходящо идеологическо оправдание и им осигурява единодушна подкрепа от международната общност. В момента ставаме свидетели на нов пик на напрежение между “двете Америки”, какъвто не е имало от войната във Виетнам. Това напрежение дава отличен терен за маневриране на политици като Виктор Орбан и не само на него.
Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.
За още актуални новини от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram
