"Икономист": За какво би воювала Америка?

"Защо всички искат толкова да използваме военна сила?" Аналитичният американски президент допусна рядка проява на раздразнение на 28 април, когато отговаряше на въпрос в Азия за "слабостта" на страната си. Барак Обама заяви, че администрацията му постига стабилен, макар и незабележим напредък. Чрез впускането във войни неговите критици само вредят на Америка.

Обама изразяваше настроението на своя народ, изтощен от кръвта и парите, пропилени в Ирак и Афганистан. Изследване от есента на миналата година на института Пю показва, че 52% от американците искат САЩ "да спрат да се месят в международните дела" - това е най-високият процент от пет десетилетия. Но когато американският президент говори за необходима предпазливост, светът усеща колебание, особено когато става дума за най-основния въпрос за всяка суперсила – желанието й да воюва, пише британското сп. "Икономист", цитирано от БГНЕС.

Най-застрашените съюзници на Америка сега се съмняват в готовността на страната да воюва. Десетилетия наред гаранцията на Америка за сигурността подкрепяше японската външна политика, сега, при азиатската си обиколка, Обама трябваше да успокоява Япония, че може да разчита на Америка, ако Китай завземе спорните острови Сенкаку (които Китай нарича Дяоюйдао). След хладната му подкрепа за намеса в Либия и Мали и сирийското отстъпление - Израел, Саудитска Арабия и редица емирства в Залива се чудят дали Америка ще въдворява ред в Близкия Изток. Сега, когато руският президент Владимир Путин подкопава Украйна, източноевропейците се притесняват, че са следващите.

Всяка ситуация е различна, но в ехо стаята на глобалната политика те се подсилват взаимно. Азиатците отбелязват, че през 1994 г. в замяна на отказа от ядрени оръжия Украйна получи гаранция от Русия, Америка и Великобритания, че границите й са сигурни. Балтийските страни си спомнят червените линии, пресечени в Сирия. Арабски принцове и китайски посланици броят републиканските сенатори, настояващи за "изолационизъм". Взети заедно, тези отстъпления пораждат упорито подозрение сред приятели и врагове, че в решителния ден Америка може би просто няма да се появи.

Семето на съмнението

Разбира се, сдържането винаги има известен елемент на съмнение. Между сигурността, че всеки президент ще защити територията на Америка, а и силното вярване, че Америка няма да воюва с Русия заради Украйна, предоставя безгранични комбинации от възможности. Много зависи от това как се развива всеки инцидент. Но в това средно положение бързо се разпространи съмнение и то може да направи света по-опасно и неприятно място.

Регионални сили вече искат повече да доминират своите съседи. Китай заявява териториалните си претенции по-агресивно, Русия се намесва по-остро. През 2013 г. Азия надмина Европа по разходи за оръжие за първи път - признак, че страните си правят сметка, че ще трябва да се защитават сами. Ако Обама не може да постигне споразумение с Иран, Близкия Изток го очаква кошмарът от разпространението на ядрено оръжие. Ако следващата врата е въоръжаването, а суперсилата може и да не изпрати военни кораби, тогава по-добре е сам да се въоръжиш. Защото на всеки лидер, осъждащ тактиките на Путин, се пада друг, който проучва как да ги копира.

Подобни мисловни игри в Източна Украйна и Южнокитайско море може да изглеждат далечни от Толедо или Торино. Но Западът в крайна сметка също ще плати скъпо за конфликтите в глобалния ред. Международни норми като свобода на корабоплаването ще бъдат отслабени. Мнозинствата ще се чувстват по-свободни да злоупотребяват с малцинствата, които на свой ред може да се втурнат да бягат. Глобални обществени блага - като свободна търговия и по-малко трансгранично замърсяване, ще станат по-трудни за поддържане. Глобалните институции ще бъдат по-неотстъпчиви. Американците разбираемо се гневят на неблагодарността на един свят, който паразитира върху икономическото, дипломатическо и военно могъщество на САЩ. Но самите американци също така се радват на прекомерната привилегия да работят в система, която като цяло ги устройва.

Главоболията на един хегемон

Критиците, които хвърлят цялата вина върху Обама, грешат. Не той изпрати войски в подкопаващите доверието улици на Багдад. И нещо по-важно - Америка никога не би могла да поддържа изключителните висини на глобална доминация, които постигна с разпадането на СССР. След като Китай се превърна в гигант, той има право да иска по-голяма дума. И президентът често вземаше правилното решение. Никой не смята, че той трябваше да изпрати войски в Крим, въпреки нарушаването на споразумението от 1994 г.

Но все пак Обама превърна една лоша ситуация в още по-лоша - по два начина.

Първо, той наруши кардиналното правило на сдържането, упражнявано от суперсилата – трябва да държиш на думата си. В Сирия той прокара "червена линия" – ще накаже Башар Асад, ако използва химически оръжия. Сирийският диктатор ги използва, а Обама не направи нищо. В отговор на агресията на Русия той заплаши със свирепи санкции, а в крайна сметка обяви доста по-меки такива. Обама имаше своите основания – Великобритания го разочарова за Сирия, Европа се нуждае от руски газ, Конгресът е притеснен. Но кумулативното послание изразява слабост.

Второ, Обама беше невнимателен приятел. Той се довери на дипломатически коалиции от благоразположени демокрации със сходно мислене, за да въдворява ред в международната система. Това има смисъл, но той не успя да изгради коалициите. А използването на дипломацията, за да се занимава с трудни страни като Иран и Русия, води до отстъпки, които тревожат американските съюзници. Доверието се изразява колкото в увереност, толкова и в използването на сила.

Доверието също така лесно се губи и трудно се възвръща. Погледнато от положителната страна, отслабеният Запад, както го наричаме след сирийския провал, все пак е по-силен, отколкото си мисли. Америка се извисява над всички останали по военни разходи и опит. За разлика от Китай и Русия, тя има неоспорима и разрастваща се мрежа от съюзи. В предишните няколко години Малайзия, Мианмар, Виетнам и Филипините се ориентираха към нея, търсейки защита от Китай. Събитията могат да променят възприятия. През 1991 г., бомбардирайки Саддам Хюсейн, Джордж Буш-старши надви приказките за "Виетнамския синдром" на Америка.

Но няма да се стигне до надвиване, докато Западът е толкова нехаен към това, което губи. Европейците смятат, че могат да се радват на сигурност от американците, без да плащат за нея. Бурноразвиващите се демокрации като Индия и Бразилия правят дори още по-малко, за да подкрепят системата, от която зависят.

Америка иска да избегне външни неприятности. Когато Обама започна мандата си, светът се питаше как да укроти Америка. Както той, така и страната му трябва да осъзнаят, че въпросът вече се промени.